Постинг
05.10.2012 21:30 -
Игра на криеница
Аз гоня! Умори се да ме преследваш, а? По-освежаващо е да тичаш като първи, отколкото да гониш като втори. Точно така. Втора цигулка. В живота; в оркестъра; в семейството; в обществото. Късаш струни, купуваш нови. Разкървавени пръсти от прекалените опити за настройването на струните. Псуваш ги. А после се разплакваш като дете - с хълцане. Гласът ти пропада всеки път, когато ти се примолят да обясниш какво има. Нищо (ми) няма. Сляп ли си?! Не виждаш ли, че плача? Щом не си виновен ти, защо питаш? Защо се буташ там, където нямаш работа? Където не си нужен... Разкарай се! Започвай да ме гониш, казах ти - пу за мен!
Или предпочиташ криеницата? Да затвориш очи и да започнеш да броиш. Да отброяваш и да се правиш, че не виждаш. Две; осем; десет; петнадесет, двадесет и пет... Сетих се! Това е едно чудесно сравнение с Големия Живот - отброяване на секунди, моменти, спомени... докато се правиш, че не гледаш в тази посока... а когато всичко приключи - около теб да няма никого... и трябва да ги търсиш, да ги викаш... защото иначе си сам. Сам. Сам. Мммтарам-дам-дудам.
Тссс.
На какво ти прилича този звук? Съскащият, имам предвид. На нещо, което издиша? Отровна газ, може би? Или кислород във водолазна бутилка? Нещо, което те изгаря? Звукът от дъжд, потушаващ пламъците? Отварянето на шише с безалкохолно, с разните там балончета? Звук от триещи се люспи на влечуго по земята?
Хайде, кажи каквото имаш да казваш! Отвори книгата с греховете и чети, копеле! Да чуя дали гласа ти ще трепне, когато ми произнасяш присъдата! Записа ли си най-важното? Не? Ще ти го кажа само веднъж и ти препоръчвам да ме чуеш! А то е, че душата ти е по-мръсна и от козината на уличен помияр! Иначе тръгнал моя милост да осъжда... Всъщност кой си ти? Права за това имаш ли? Сертификат? Диплома? Дисертация защитил ли си? Къде си се учил така да съдиш, а Съднико? Съвестта ти чиста ли е? Я ми кажи, нещастнико, колко пъти благодари за храната на масата си? Примерно въпросче. Спасително. Подхлъзващо. Въжето провесено зад борда, под формата на бесилка. И тази мисъл е страхотна! Въобще много ме бива в разните заключения. Умна съм, мамка му! Много пъти са ми го повтаряли, та накрая взех че си повярвах.
Тридесет и осем; четиридесет. Скрий се, защото скоро и-и-и-идвам! И ще те открия! Четиридесет и две, четиридесет и четири...
Малко отклонение от оста ми на завъртане. Защо ли е толкова трудно да ми отговориш на въпроса "Кой си ти?"... Седя срещу теб и се усмихвам. А ти бълваш изречения и ме омърсяваш. Не се ли усещаш, че злоупотребяваш със словото, отрепка такава? Питам те кой си, а ти ми казваш името си. Или какво работиш. Или какво обичаш... Питам те кой си, бе! Или май трябваше да започна с "Малоумен ли си?"...
Четиридесет и пет... и шест... и седем... Свещено число, да не го забравяме. Тук винаги си поемах силно дъх, когато бях малка. Сякаш нещо преломно щеше да се случи - падане на астероид или изкрякване на жаба. Пак минах в крайностите, тц... Само с броене не се стига далече, драги ми Смехурко! До никъде не си стигнал, а освен всичко друго, се опитваш да ме завлечеш със себе си...
"Да, избрахте грешен номер. Няма проблем, лека вечер Ви желая!"
... и осем. Четиридесет и девет. Петдесет.
Последните 10 секунди винаги ги изговарях адски бързо. Никога не са достатъчни, или пък могат да сринат света ти още преди нервните импулси, получени през зеницата, да са достигнали до мозъка. Нищо не осъзнаваш, преди да си го приел.
Нищо. Не. Осъзнаваш. Преди. Да. Си. Го. Приел.
Никога няма да забравя как стигнах толкова далеч... всеки път казвайки...
(...петдесет и пет, петдесет и седем... и осем... и девет...)
... тссс ...
Тишината след спрялото сърце би могла да разцепи земното ядро.
Не я нарушавай! Имам нужда да мълчиш... Пречиш ми да си представя къде би могъл да се скриеш.
Ш-ш-ш-ш-ш...
Може би този път ще успееш да ми отговориш на въпроса "Кой си?".
Готов ли си?
Съднико...
Шестдесет.
Или предпочиташ криеницата? Да затвориш очи и да започнеш да броиш. Да отброяваш и да се правиш, че не виждаш. Две; осем; десет; петнадесет, двадесет и пет... Сетих се! Това е едно чудесно сравнение с Големия Живот - отброяване на секунди, моменти, спомени... докато се правиш, че не гледаш в тази посока... а когато всичко приключи - около теб да няма никого... и трябва да ги търсиш, да ги викаш... защото иначе си сам. Сам. Сам. Мммтарам-дам-дудам.
Тссс.
На какво ти прилича този звук? Съскащият, имам предвид. На нещо, което издиша? Отровна газ, може би? Или кислород във водолазна бутилка? Нещо, което те изгаря? Звукът от дъжд, потушаващ пламъците? Отварянето на шише с безалкохолно, с разните там балончета? Звук от триещи се люспи на влечуго по земята?
Хайде, кажи каквото имаш да казваш! Отвори книгата с греховете и чети, копеле! Да чуя дали гласа ти ще трепне, когато ми произнасяш присъдата! Записа ли си най-важното? Не? Ще ти го кажа само веднъж и ти препоръчвам да ме чуеш! А то е, че душата ти е по-мръсна и от козината на уличен помияр! Иначе тръгнал моя милост да осъжда... Всъщност кой си ти? Права за това имаш ли? Сертификат? Диплома? Дисертация защитил ли си? Къде си се учил така да съдиш, а Съднико? Съвестта ти чиста ли е? Я ми кажи, нещастнико, колко пъти благодари за храната на масата си? Примерно въпросче. Спасително. Подхлъзващо. Въжето провесено зад борда, под формата на бесилка. И тази мисъл е страхотна! Въобще много ме бива в разните заключения. Умна съм, мамка му! Много пъти са ми го повтаряли, та накрая взех че си повярвах.
Тридесет и осем; четиридесет. Скрий се, защото скоро и-и-и-идвам! И ще те открия! Четиридесет и две, четиридесет и четири...
Малко отклонение от оста ми на завъртане. Защо ли е толкова трудно да ми отговориш на въпроса "Кой си ти?"... Седя срещу теб и се усмихвам. А ти бълваш изречения и ме омърсяваш. Не се ли усещаш, че злоупотребяваш със словото, отрепка такава? Питам те кой си, а ти ми казваш името си. Или какво работиш. Или какво обичаш... Питам те кой си, бе! Или май трябваше да започна с "Малоумен ли си?"...
Четиридесет и пет... и шест... и седем... Свещено число, да не го забравяме. Тук винаги си поемах силно дъх, когато бях малка. Сякаш нещо преломно щеше да се случи - падане на астероид или изкрякване на жаба. Пак минах в крайностите, тц... Само с броене не се стига далече, драги ми Смехурко! До никъде не си стигнал, а освен всичко друго, се опитваш да ме завлечеш със себе си...
"Да, избрахте грешен номер. Няма проблем, лека вечер Ви желая!"
... и осем. Четиридесет и девет. Петдесет.
Последните 10 секунди винаги ги изговарях адски бързо. Никога не са достатъчни, или пък могат да сринат света ти още преди нервните импулси, получени през зеницата, да са достигнали до мозъка. Нищо не осъзнаваш, преди да си го приел.
Нищо. Не. Осъзнаваш. Преди. Да. Си. Го. Приел.
Никога няма да забравя как стигнах толкова далеч... всеки път казвайки...
(...петдесет и пет, петдесет и седем... и осем... и девет...)
... тссс ...
Тишината след спрялото сърце би могла да разцепи земното ядро.
Не я нарушавай! Имам нужда да мълчиш... Пречиш ми да си представя къде би могъл да се скриеш.
Ш-ш-ш-ш-ш...
Може би този път ще успееш да ми отговориш на въпроса "Кой си?".
Готов ли си?
Съднико...
Шестдесет.
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
