Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: damned
Категория: Други
Прочетен: 439745
Постинги: 145
Коментари: 261
Гласове: 1479
Постинг
02.10.2012 00:55 - Късче надежда*
Автор: damned Категория: Други   
Прочетен: 1707 Коментари: 0 Гласове:
4



Отново се чудя как да започна това, за което искам да говоря, респ. пиша. Винаги съм имала трудности с увода. В часовете по литература това беше мисия-невъзможна, да не говорим за матурата ми... Имам идея какво искам да кажа, но от толкова много мисли се затруднявам коя точно да е първата. Всяка една от тях ми се струва достатъчно изчерпателна, за да е уводна, а в следващия миг вече следващата ми изглежда по-добра. Раздвоявам се. Разкъсвам се. Понякога се улавям, че мисля за прекалено много неща. Разсъждавам си, водя си странни монолози; понякога се обвинявам и се питам - как би постъпила тогава, ако беше/не беше направила това и това... Съзнанието ми е препълнено с многоточия, образи от миналото и предположения за бъдещето. Визирам какво искам да ми се случи, усмихвам се; след това си спомням нещо и се натъжавам. Липсва ми детството, безгрижието, цветята в градината на баба... Адски трудно е, повярвай ми! И осъзнавам една тъжна истина - настоящето ми се губи. Съществувам тук и сега, но живея в бъдещето. Звучи като типичен представител на зодия Водолей - мечтател до най-потайните кътчета на душата си. Редовно ми се случва да оставам неразбрана - било когато съм сериозна, било когато се шегувам. Обичам да се шегувам. Гледам от положителната страна на живота и досега успешно нося щастие на околните. Разсмивам ги с разни глупости. Не съм учила актьорско майсторство - за да носиш усмивки, не ти е нужна диплома. Хората имат нужда да се усмихват, нищо че се правят на корави. Зад старата, напукана фасада всички ние оставаме деца...
Хубава мисъл, нали? Интересна като идея за дискусия, в комбинация със следобеден чай с канела и бисквитки.
Наскоро една приятелка ми каза, че трябва да бъда щастлива. Прекалено много съм се раздавала, без да обръщам внимание на себе си. Искрено се изненадах от тези думи, признавам! Опитах се да й обясня, че съм щастлива, когато правя другите щастливи. Когато правя добро и помагам. Когато се грижа, готвя за някого, оправям му леглото преди лягане, хващам го за ръката, докато се разхождаме... Когато споделям хубава музика и книги, когато разбирам споделената болка и оценявам откровеността... Сигурно не ме е разбрала, защото продължи да твърди, че човек трябва да е малко егоист. Всички били егоисти. Как така съм правела нещата просто така, а в замяна съм получавала само усмивки... Защо ли наистина? Не е защото така съм научена. Не е заради средата, в която живея. Не е признак на националност или религиозни възгледи. Правя го, защото в случая моя "егоизъм" процъфтява и расте щастливо, при това поливан само със щастие. Смешно, нали? И аз така си помислих...
Знаеш ли, сетих се наскоро какво се случи. Може би в тази случка има нещо егоистично от моя страна, но чуй първо историята и сам прецени...
Преди няколко седмици, на излизане от кварталния магазин, видях до вратите  възрастна просеща жена. Беше облечена в черно, с черна забрадка и толкова дребна и слаба, че почти се губеше в дрехите си. Беше навела глава, а пред скута й беше поставена кутийка от препарат за миене на съдове. В нея имаше 2 стотинки... Само толкова. Без да се замислям, пуснах в кутийката всичкото ресто, което ми върнаха в магазина. Дори не се замислих колко е като сума. Просто й го дадох. Тя вдигна погледа си, по-скоро изненадана, че някой изобщо я забелязва... и ми каза нещо, което накара сърцето ми да се преобърне. Каза само: "Благодаря ти, майчице!" и се усмихна. А аз онемях. Вярваш ли ми, че само със силата на волята си се сдържах да не се разплача... Единственото, което успях да направя, бе да се усмихна в замяна. И се запътих към вкъщи.
Искаш ли да чуеш най-странното? След като й дадох парите, се почувствах пречистена. Можех да дишам по-леко и това всъщност беше, защото направих добро. Не знам дали съществува описание за подобно опиянение... От тази гледна точка нахраних споменатия от моята приятелка "егоизъм". Но с незначителната разлика, че нахраних друг човек и, може би, му дарих така нужната надежда... вместо да поглезя себе си. Същата нощ, преди да заспя (запазеното ми време за мечти и размисъл откакто съм осъзната личност), помолих Бог да я пази. Защото и тя е била дете, имала е мечти, дом, семейство. Може би е била нечия майка, сестра... Сигурно е била обичана - наистина ми се иска да си мисля, че е било така... А сега й е останала единствено кутийката за подаяния и надеждата. Дано никога не угасне този пламък в разплаканите й очи. И дано отново я видя някой ден...


И този ден се проточи безкрайно дълго. Да, и аз го усещам...
А ти сигурно си уморен и тъжен... Но не се тревожи!
Никога не забравяй, че слънцето е тук. Не, не скрито зад облаците, отвъд 3 други планети...
А точно тук, в душата ти.
Виждам го как всяка сутрин то промъква лъчите си нагоре, достигайки до уморените ти от безсъние очи. Иска ми се по-често да го виждам как изгрява в теб, как осветява трънливият път напред и нагоре.
"Безсмъртието на душите ни е земно измерение... очите ти са в моите..."

Заслушвам се в есенния дъжд.
Тъжното е, че чаят ми почти изстина.


Мисля, че небето днес плаче вместо нас.
Отнема бремето от плещите ни...


Аз съм тук.
И обещавам
винаги да бъда.
А сега - спи спокойно!
Утре те очаква
дълъг път.

Очаквам те да се завърнеш, Щастие... в хората!


Тагове:   щастие,   надежда,


Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене