Постинг
23.02.2010 21:48 -
Майлс
От синевата литваме към мрака...
Майлс се сепна. Рязко надигна глава и усети неприятното чувство на замаяност. Вече бе утро и в сънените му очи се отразяваше юлското слънце. Бе прекарал нощта на покрива на полуразрушена кооперация, сгушен до единствения комин. Или каквото бе останало от него. Градът се събуждаше и някъде далеч под него се чуваха клаксони, а бодрите гласове на разминаващите се хора натрапчиво се врязваха в съзнанието му. Майлс леко се усмихна и стана. Вече не се протягаше - отдавна бе пораснал за такива неща, но усмивката му неизменно бе останала с него, въпреки всичко. Време бе да тръгва и не биваше да губи нито миг повече. Събра торбите и кашоните, върза си протритите обувки и погали за довиждане куцото гълъбче, което му бе компанията тази нощ. Безшумно се запъти към стълбището и не след дълго изчезна в сутрешната мъгла. Двойка врабчета прелетяха и с чуруликане се сборичкаха. Започваше нов ден. Поредният.
...
Майлс бе скитник. Двадесет и осем годишен, с русо-пепелява коса и с наситено сини очи. Приятно му е да се запознаете. На вас - не. Необяснимото чувство, че зад непринудената усмивка се крие нещо чудовищно, принуждаваше хората да странят от него. От време на време му оставяха по някоя стотинка и побързваха да се отдалечат. На Майлс обаче не му дремеше за хорските подаяния. Майлс бе самотник. Бе клоунът, гримиран до безобразие за пред хората. Бе утайката на обществото. Бе грешка на родителите си. (Така казваше баща му... копелето мръсно.) Бе убиец. Майлс гледаше на смъртта на жертвите си като на "естетическо издържано завършване на житейският им път". (Каквото и да значеше това.) Мхм, чак да се умили човек...
Той не убиваше, защото бе садист. Не убиваше, за да се гаври с труповете. Не убиваше от мъка, скука или ревност. Убиваше естетически красиво. Чисто и просто удушаваше жертвите си. Няма кръв, няма писъци. Правеше го с една-единствена цел - искаше да види онова непонятно нещо, наречено душа, как се изплъзва от втренчения им взор. Искаше да погледне през очите им, да види последните картини, преминали като на кинолента, докато дъха им бавно замира на пресъхналите устни и обвитите около ръката му длани се отпуснат мъртвешки върху паважа. Нямаше съвест, която да го гризе като плъх, появяваща се в тъмните и прокълнати часове на денонощието. Нямаше чувство за вина. Нямаше съжаление, съпричастност, дори капка разкаяние. В очите му се четеше само незадоволено детинско любопитство и озверяло желание да получи това, за което копнее. Не... Не виждаше душата - нямаше дори знак за нея. Майлс имаше основен принцип в това отношение - задължително убиваше по залез, на покрива на някоя сграда. (При лоши метеорологични условия - към 18-19ч. Плюс минус няколко минути. Педант човек...) Все пак трябваше да е естетическо.
В себе си Майлс таеше искрица надежда, че под меката светлина на последните слънчеви лъчи, душата ще се отрази в разширените от ужас зеници. Той щеше да я познае, само и само да я види... Не, не и не. Душата упорито се криеше някъде другаде, отказваше да напусне тялото през желаното място, или в краен случай, мислеше си Майлс, нарочно му правеше напук. А това деликатно го изнервяше. И го караше да убива с още по-голямо настървение. Майлс ще постигне своето, та ако ще да издуши цял град. Ще види поне една проклета душа, без значение как и кога ще го постигне. Точка.
"След сигнала оставете съобщение. Ти-и-ит!"
to be continued...
Майлс се сепна. Рязко надигна глава и усети неприятното чувство на замаяност. Вече бе утро и в сънените му очи се отразяваше юлското слънце. Бе прекарал нощта на покрива на полуразрушена кооперация, сгушен до единствения комин. Или каквото бе останало от него. Градът се събуждаше и някъде далеч под него се чуваха клаксони, а бодрите гласове на разминаващите се хора натрапчиво се врязваха в съзнанието му. Майлс леко се усмихна и стана. Вече не се протягаше - отдавна бе пораснал за такива неща, но усмивката му неизменно бе останала с него, въпреки всичко. Време бе да тръгва и не биваше да губи нито миг повече. Събра торбите и кашоните, върза си протритите обувки и погали за довиждане куцото гълъбче, което му бе компанията тази нощ. Безшумно се запъти към стълбището и не след дълго изчезна в сутрешната мъгла. Двойка врабчета прелетяха и с чуруликане се сборичкаха. Започваше нов ден. Поредният.
...
Майлс бе скитник. Двадесет и осем годишен, с русо-пепелява коса и с наситено сини очи. Приятно му е да се запознаете. На вас - не. Необяснимото чувство, че зад непринудената усмивка се крие нещо чудовищно, принуждаваше хората да странят от него. От време на време му оставяха по някоя стотинка и побързваха да се отдалечат. На Майлс обаче не му дремеше за хорските подаяния. Майлс бе самотник. Бе клоунът, гримиран до безобразие за пред хората. Бе утайката на обществото. Бе грешка на родителите си. (Така казваше баща му... копелето мръсно.) Бе убиец. Майлс гледаше на смъртта на жертвите си като на "естетическо издържано завършване на житейският им път". (Каквото и да значеше това.) Мхм, чак да се умили човек...
Той не убиваше, защото бе садист. Не убиваше, за да се гаври с труповете. Не убиваше от мъка, скука или ревност. Убиваше естетически красиво. Чисто и просто удушаваше жертвите си. Няма кръв, няма писъци. Правеше го с една-единствена цел - искаше да види онова непонятно нещо, наречено душа, как се изплъзва от втренчения им взор. Искаше да погледне през очите им, да види последните картини, преминали като на кинолента, докато дъха им бавно замира на пресъхналите устни и обвитите около ръката му длани се отпуснат мъртвешки върху паважа. Нямаше съвест, която да го гризе като плъх, появяваща се в тъмните и прокълнати часове на денонощието. Нямаше чувство за вина. Нямаше съжаление, съпричастност, дори капка разкаяние. В очите му се четеше само незадоволено детинско любопитство и озверяло желание да получи това, за което копнее. Не... Не виждаше душата - нямаше дори знак за нея. Майлс имаше основен принцип в това отношение - задължително убиваше по залез, на покрива на някоя сграда. (При лоши метеорологични условия - към 18-19ч. Плюс минус няколко минути. Педант човек...) Все пак трябваше да е естетическо.
В себе си Майлс таеше искрица надежда, че под меката светлина на последните слънчеви лъчи, душата ще се отрази в разширените от ужас зеници. Той щеше да я познае, само и само да я види... Не, не и не. Душата упорито се криеше някъде другаде, отказваше да напусне тялото през желаното място, или в краен случай, мислеше си Майлс, нарочно му правеше напук. А това деликатно го изнервяше. И го караше да убива с още по-голямо настървение. Майлс ще постигне своето, та ако ще да издуши цял град. Ще види поне една проклета душа, без значение как и кога ще го постигне. Точка.
"След сигнала оставете съобщение. Ти-и-ит!"
to be continued...
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
