...

Тази вечер като че ли по-различна бе.
Вечерен хлад като тръпка по тялото премина.
"Колко красиво си, смълчано море..."
Вятъра погали устните червени.

Наблизо звучеше балада,
и светлинки проблясваха игриво.
"Чуй, сърце, листата ти шепнат...
Какво като си само? Нали си живо..."

Запаления огън отдавна изстина.
Последните искрици се стопиха в мрака.
(Красиво).
"Довиждане, море...",
прошепнах и тръгнах.

Тишина.
Душата се раздираше.

***
Звезди покриха небосвода черен,
заслушани в тишината.
Уморени.
Луната огря земята.
И застина.

Вълните прегърнаха стъпките ми.
Закъснели.

край морето и текста издълбоко ме хвана