Ще те чакам там..
Където облаци черни се разбиват мощно в небосвода...
Където вятъра зъл подмята вълните със злоба...
Където Щастието наметало измамно си слага.
И обикаля по къщите.. И се прави че страда.

Ще те чакам там..
Където Луната с маска фалшива...
Ще те примами на чаша вино и усмивка мила...
Където гарванов грач пропуква Душата от болка.
И вали от сто години..А още колко?

Ще те чакам там..
Където света завършва със нищо.
И птиците самотно мълчат.
Където Времето просто заспива...

Ще те чакам там..
Дори небето и земята да се срутят...

явно си много умен човек. Което не означава разумен :))
Уф, минал съм на ти. Нали може?
Когато човек излива себе си без задръжки, няма как да не образува красота. Било то като любов, било приятелство, било отношение, било писане. Каквото и да е.
Творбата ти е така хубава, че с лекота може да влезе в алманах на съвременната българска поезия. Ала това не е необходимо, а и ти надали изпитваш такава нужда. Пиши! И заради себе си се изказвай, и заради някой, който ще те прочете и ще се развълнува, замисли. Пиши си твоята истина. Тя е добра :)

Благодаря за милите думи! Относно писането... бях спряла за малко, но това ще се промени. Ежедневието ми е по-забързано, но така или иначе емоциите са там и само чакат да им се обърне внимание. :)