Постинг
04.12.2010 00:47 -
Another me
Допирам пистолет до слепоочието ти и притваряйки с наслада очи, дърпам спусъка. От упор. Усещам отката чак до рамото си и това разтърсване ми действа като своеобразен оргазъм. Като на забавен кадър виждам мозъка ти да се пръска по стената с типичния звук на размазан охлюв. Дори усещам с езика си вкуса на стичащата се на улейчета кръв. Сладникав вкус на стомана. Топла и наситено червена. Парчета от черепа ти са раздрали тапетите като арт картина на художник - психопат. В случая произведението е мое... По дяволите.
Със замъглен от екстаз поглед забелязвам леко потръпване на пръстите ти и ме досмешава при мисълта за заклан петел, който подскача обезглавен, докато грижовната домакиня се опитва да го пъхне в тенджерата с вряла вода. Отиде в ада преди да си го осъзнал. А аз се смея със сълзи.
Оставям оръжието до настолната лампа и поглеждам навън. Минава полунощ и голите клони на тополата в двора се превиват под ураганния вятър. Почти неусетно докосват прозореца, сякаш надникват за миг, и с въздишка се отдалечават. Уличните лампи примигват с болнав жълтеникав цвят, сякаш отмерват секундите (тук) и вечността (оттатък, в ада). В стаята едвам доловимо се усеща аромат на изсъхналия здравец в бурканчето до лампата, съчетан с дима от барута. За част от секундата ме обзема необуздан порив да те ритна по бедрото, но се овладявам. Би било жестока гавра, нали? Мълчиш. Шибано псе.
Отивам да си налея нещо силно за по между другото. Намирам недопита бутилка уиски. Нямаш лед. Удрям на екс до колкото е възможно да не повърна и се оставям на топлото чувство в корема да се разлее по крайниците и главата ми. Връщам се и се излягам на леглото ти. Изглеждаш ми съвсем вкочанен и погледнато от моя ъгъл сякаш си потънал в непробуден сън. Поспаланко. Искаше ми се да поиграем на "посрещни изгрева", или на "усети въздуха в дробовете си". То е ясно - аз печеля. Смехът ми магически се преобразува в деряща кашлица. Паля цигаря да се успокоя и забелязвам капчици кръв по кокалчетата на показалеца и средният пръст. Игнорирам ги и се чувствам като Христос, Дарявайки-На-Света-Изкупление. Почти като Него. Нещо такова... И нищо подобно.
В моменти като този, будувайки в най-проклетите часове от нощта, мислите идват като неканени гости, като усойници, чакащи подходящият момент да впръскат отровата си в жертвата. Почти долавям как във вените ми освен кръв, тече и нещо друго. Нещо, с което съм роден, което разяжда и топи, както огъня - пластмасата. Омраза. Тя е част от мен, както навиците ми. Сянката ми. Спомените. Всичко. Не искам да я премахна, това означава да потъпча принципите си. Чуваш ли?! Бездиханно, безмозъчно човече! Омразата подхранва живота ми, тласка ме напред, кара ме да чувствам. Ето затова ти пръснах черепа. Защото беше неизлечимо болен. Беше забравил какво е да живееш. Тълкувай го както щеш. Можеш да се оплачеш и на ... Дявола. Или най-добре му остави съобщение.
...
Аз съм съдник и грешник.
Син и копеле.
В ангелските си криле нося кинжали, натежали от грехове.
В очите ми демони раздират безоблачно синьо небе.
Със замъглен от екстаз поглед забелязвам леко потръпване на пръстите ти и ме досмешава при мисълта за заклан петел, който подскача обезглавен, докато грижовната домакиня се опитва да го пъхне в тенджерата с вряла вода. Отиде в ада преди да си го осъзнал. А аз се смея със сълзи.
Оставям оръжието до настолната лампа и поглеждам навън. Минава полунощ и голите клони на тополата в двора се превиват под ураганния вятър. Почти неусетно докосват прозореца, сякаш надникват за миг, и с въздишка се отдалечават. Уличните лампи примигват с болнав жълтеникав цвят, сякаш отмерват секундите (тук) и вечността (оттатък, в ада). В стаята едвам доловимо се усеща аромат на изсъхналия здравец в бурканчето до лампата, съчетан с дима от барута. За част от секундата ме обзема необуздан порив да те ритна по бедрото, но се овладявам. Би било жестока гавра, нали? Мълчиш. Шибано псе.
Отивам да си налея нещо силно за по между другото. Намирам недопита бутилка уиски. Нямаш лед. Удрям на екс до колкото е възможно да не повърна и се оставям на топлото чувство в корема да се разлее по крайниците и главата ми. Връщам се и се излягам на леглото ти. Изглеждаш ми съвсем вкочанен и погледнато от моя ъгъл сякаш си потънал в непробуден сън. Поспаланко. Искаше ми се да поиграем на "посрещни изгрева", или на "усети въздуха в дробовете си". То е ясно - аз печеля. Смехът ми магически се преобразува в деряща кашлица. Паля цигаря да се успокоя и забелязвам капчици кръв по кокалчетата на показалеца и средният пръст. Игнорирам ги и се чувствам като Христос, Дарявайки-На-Света-Изкупление. Почти като Него. Нещо такова... И нищо подобно.
В моменти като този, будувайки в най-проклетите часове от нощта, мислите идват като неканени гости, като усойници, чакащи подходящият момент да впръскат отровата си в жертвата. Почти долавям как във вените ми освен кръв, тече и нещо друго. Нещо, с което съм роден, което разяжда и топи, както огъня - пластмасата. Омраза. Тя е част от мен, както навиците ми. Сянката ми. Спомените. Всичко. Не искам да я премахна, това означава да потъпча принципите си. Чуваш ли?! Бездиханно, безмозъчно човече! Омразата подхранва живота ми, тласка ме напред, кара ме да чувствам. Ето затова ти пръснах черепа. Защото беше неизлечимо болен. Беше забравил какво е да живееш. Тълкувай го както щеш. Можеш да се оплачеш и на ... Дявола. Или най-добре му остави съобщение.
...
Аз съм съдник и грешник.
Син и копеле.
В ангелските си криле нося кинжали, натежали от грехове.
В очите ми демони раздират безоблачно синьо небе.
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
