Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: damned
Категория: Други
Прочетен: 366955
Постинги: 143
Коментари: 261
Гласове: 1328
Постинг
25.01.2009 01:29 - Монолог на един земен ангел. .
Автор: damned Категория: Изкуство   
Прочетен: 1348 Коментари: 1 Гласове:
0



Здравей. Аз съм ангел. Да, правилно си разбрал-ангел. Не, не си мисли, че си говориш сам. Че си се побъркал, или че си прекалил с алкохола. Просто искам да си поговоря с теб. И без това самотата ни притиска и двамата. Имам нужда да споделя. Заслушай се в думите ми. Или просто затвори очи...

Аз съм ангел. Всеки човек влага различно значение в тази дума. Ангел. Красота, усмивка, доброта. Аз не съм от тях. Всъщност те са измислица. И са създадени, за да си мислят хората, че са под нечия закрила. Че някой направлява живота им свише и те не носят вина за постъпките си. Че след смъртта си те ще станат такива. Грешка. Кой го казва ли? Аз го казвам. Един грешен ангел. Съвсем неизмислен. Земен. Без криле.
 
Впрочем, ще ти издам една малка тайна. Някога отдавна и аз носех добро в сърцето си. Имах прекрасни бели криле и мила усмивка. Ходех сред хората и им показвах красивото във всяко нещо. В сутрешните лъчи, пробили листата на дърветата. В шума на вълните. В залеза. В прегръдката. В цветето в парка. И бях щастлива. И носех с гордост и без това тежките криле. Сега обаче...

Сега е различно. Хората се превърнаха в нещо, което дори не съм си представяла. Опитвах се както преди да раздавам щастие, но нямах сили вече. Озлобиха се. Станаха студени и уморени. Като мен. Или аз като тях.
И, знаеш ли... вчера загубих крилете си. Събудих се и просто бяха паднали. Стъпкани в калта. Заедно с усмивката. Седях и просто ги гледах. Част от мен, смазана от хората. Същите хора, които учех на добро. Каква ирония е живота...

Без крилете за мен вече нямаше смисъл. Нито живот. Тръгнах забързано по улицата и реших, преди да е станало късно, да помогна за последно на един човек. Познай какво-това си ти. Всъщност смеха ти въобще не е на място... Човешка му работа. Искаш ли да разбереш кое ме накара да се спра на теб...? И не се смей с ирония, моля те.
...Видях в очите ти най-убийствената самота и отчаяние. И реших. С цената на живота си, да ти дам последната ми надежда. Нее, не се прави, че не ти е нужна! Пък и аз вече нямам много време. Побързай, защото скоро Слънцето ще изгрее и аз вече няма да бъда тук. Прегърни ме! Не се безпокой, няма да ме нараниш. Вече не изпитвам болка. Задръж ме още за миг в обятията си. Виждам сутрешните лъчи... Трябва да тръгвам. Ще ти издам последната ми тайна-това беше най-горещата прегръдка в живота ми... Благодаря ти за този мой миг. Последен. Довиждане...
...

Поглеждам изгряващото Слънце. Осъзнавам, че ми е студено. Представям си безкрайната му топлина.
Поглеждам Слънцето и ми се иска да имам крила-да полетя и да го достигна.
Политам и докосвам Слънцето.
То е мое и аз го обичам. Никога няма да го пусна да си отиде.
Поглеждам Слънцето, докато падам.
Поглеждам Слънцето...


Тагове:   ангел,   Монолог,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. roden - ИЗПЛАШИ МЕ !!!
26.11.2016 20:31
Добре че има твои следващи творби.
Много е силно! Много.
Ама че си... :)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене