В онзи дом, където стъпките отекват(самотно)
и гласовете звучат приглушено..
Там, където Живота си отива(безропотно)
а нощем е толкова студено..

В онези стаи, събрали човешки съдби,
Тишината уморено през прозореца гледа.
А слънцето навън се удави в сълзи-
(нещо в душата тежи като бреме)..

Там дните се нижат в приказки(за каквото е било)
и усмивките се тайно прокрадват(понякога).
Там всеки си носи своята болка(без да пита "Защо?")
"Явно просто така е трябвало.."
***
В старческия дом ги съзрях,
лицата им бяха с бръчки покрити..
Махаха ми (за довиждане) с ръце загрубели
и се усмихваха тъжно (с устни.. от сълзи пропити).

("Довиждане! Бъдете здрави!"
А отвън Мрака ме пронизваше с поглед ехидно..)

Отивах си вече..
Застоях се дълго.
.....
След мен Надеждата
затвори вратата безмълвно.

Лошото, неприятното, както в случая е посетения от теб старчески дом, винаги ще ги има. Злото е като онзи многоглав змей, на който колкото и да му сечеш вратовете, нови глави му изникват. Но това не е безутешно, защото ако не сечем, сатаната безгрижно ще се вихри. Твоят текст е меч в името на доброто. Загрижената дума, любовта към човека, удължават живота на този свят.