Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: damned
Категория: Други
Прочетен: 439751
Постинги: 145
Коментари: 261
Гласове: 1479
Постинг
06.03.2014 14:50 - Йордан Йовков - Елка
Автор: damned Категория: Други   
Прочетен: 2887 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 06.03.2014 15:02


  **Дори и сега - 10 години по-късно - емоцията е също толкова силна... Много труд положих, за да намеря пълният вариант на разказа, но си струваше! 


Слънцето, като че спряно досега, изви на запад и престана да сипе
нетърпима жар. Като мъчителен кошмар отмина тежката мараня и в широкия двор на голямата, стара къща изведнъж всичко се пробуди и оживи. Полъхна гъста, свежа миризма от белите акации, натегнали от тежки гроздове цвят, весело забръмчаха около тях златни пчели, зашепнаха тихо листата на стария орех, а над ниския плет на малката градинка срамежливо надникнаха усмихнати, червени рози. Скрити досега в бурена, плъзнаха из двора кокошки, като израснали от земята. В стрехите, спуснали дълги сенки, загукаха гълъби, а в затрънения плет на овчите кошари палави врабци отново се закараха и заспориха. Бели волски черепи равнодушно и нямо гледат с тъмните си кухи очи веселите, суетни птици и сякаш се усмихваха... Под сянката на ореха, с разпуснат черен чюмбер и по ръкави, седеше стара жена и предеше. До нея лежеха две големи кучета. От време на време те търпеливо се обръщаха и изтракваха с големите си челюсти на досадните мухи. После пак слагаха глава на предните си нозе и спираха кротки, доверчиви очи на старата жена. Внезапно откъм пътя долетя весел звънлив смях и, подобно на сладката миризма на белите акации, разля се и изпълни въздуха. Двете кучета излаяха весело и се спуснаха към вратата. Старата   жена трепна, сложи вретеното на коленете си и се загледа. Да, това е Елка. Но защо ли се смее тъй. Портите, тласнати с голяма сила, шумно се разтвориха. Боже, тоя Иво, все ще измисли нещо. Висок и снажен, цял гигант, в широките си прегръдки той носеше, като малко дете, Елка. Около него тичаха и се петлаеха в краката му две бели агънца с огърлици от пъстри синци. Русите, блестящи коси на Елка катo златни вълни се спущаха към земята, белите й ръкави, набрани до рамената, откриваха ръцете й. Тя беше обхванала шията на брата си и лудо се смееше. – Не можеш... Не можеш... – Искаш ли? – Не, не можеш. Не... Иво се спря, наведе се и сложи Елка почти на земята, без да я пуща. След това изведнъж се изправи и я подхвърли високо нагоре. Майката уплашено извика. Елка остана за минута във въздуха с развени коси и разперени ръце и отново падна в прегръдките на брата си. – Иво, луд ли си, пусни я... Иво пусна Елка. Тя се престори на сърдита и избяга при майка си. – Маминко, кажи му... Все тъй си играе с мене... – После тя изду смешно устните си, изгледа насмешливо Ива от крака до глава, като че искаше да покаже колко е мъчно да се обхване с очи големият му ръст. – У-у-у, какъв голям... Слон! Слон! Иво се накани да я грабне пак. Елка се разсмя и скри лицето си в пазвата на майка си. Старата жена престорено се скара: – Иво, не ставай дете, върви си. Иво влезе в къщи. Останали сами, малките агънца тъжно заблеяха. Елка откри лице, спусна се при тях и ги замилва. – Ах, милите... Те ми се уплашили... Уплашили се... – Елке, заведи ги вече в стадото. Огладняха. – Не са гладни, мамо. Колко захар им дадох само. – Заведи ги, послушай... Стига толкова. Старата жена беше сложила пак вретеното, унесено загледана в Елка. Тихо блаженство и радост огряваше бледното й, сухо лице. Боже, колко хубава е нейната едничка дъщеря. Вече цяла мома. Какви коси. Това са същите нейни коси, когато беше млада. Ни една мома нямаше коси като нейните. За тях и песен бяха наредили. А очите на Елка! Тия сини бистри очи, с дълги, гъсти ресници. Да, това са неговите очи, очите на баща й. Той не я знае почти. Колко би се радвал той, ако можеше да я види сега.Тя беше тъй малка тогава. Не, той може би я вижда оттам и мъчно му е за нея. И може би той иде. В бурните, черни нощи, когато вятърът чупи акациите на двора, той иде и, спрян до тъмния прозорец, дълго гледа едничката си дъщеря. Колко е хубава! Колко е пораснала... От къщи излезе Иво, нарамил дълга коса. От петимата братя той беше среден по години, но най-едър, най-снажен от всички. И малката, нежна Елка изглеждаше до него като слаба, тънка фиданка до вековен, клонат дъб. Но тя обичаше най-много него. Той беше весел и добър и толкова силен. Носеше я на ръце, играеше с нея, като дете. Усмихнат, той се спря пред Елка. – Елка-зелка, хайде... Елка погледна майка си. Хубавите й сини очи, засенени от дългите ресници,питаха и молеха тъй силно и нежно. Можеше ли нещо да й се откаже. – Остави агънцата само и се върни. Иво, събирай си ума, да не я завлечеш със себе си. – Не, маминко, ще се върна... И тя се затече и стигна Ива. Макар сама доста висока вече, Елка едвам стигаше ръката на брата си. Подир нея тръгнаха двете й бели агънца. Елка се спря, пусна ръката на Ива и грабна малките агънца. Те са още тъй слаби и тъй безпомощно и мило я гледаха... Старата щастлива майка радостно ги следеше с очи, докато се изгубиха зад портите. И дълго тя още се усмихваше и спираше да преде, когато долиташе до нея далечна вълна от звънливия смях на Елка. Елка и Иво излязоха вън от село. Като малко гнездо остава то сред безкрайното, равно поле, блестящо и свежо, като зелено кадифе. Над тая чиста поляна полето изглеждаше по-дълбоко и по-необятно. Въздухът беше пропит от меките лъчи на вечерното слънце и от далечното сияние на кървавите, бели облаци, плувнали в лазура като белокрили птици. Бавно пълзяха под тях грамадните им сенки и полето ту потъмняваше, ту светваше някъде. Пръснати в големи дъги, пасяха стада овце и, огрени от слънцето, изглеждаха върху зеленото чисто поле като блестящи, златни кълба. А далеч зад стадата, на самия хоризонт, като черна, трептяща линия, тъмнееше се синурът на нивите. Като че там се плискаше и играеше далечно, скрито море. От всички страни на малкото село излизаха бели, равни пътища и, подобно на огромни змии, виеха се и пълзяха към гъстите ниви. Елка и Иво стигнаха до стадото. Отдалеч още заблеяха малките агънца, цялото стадо им отвърна и се спусна към тях. Дойдоха и овчарите – четиримата братя на Елка. Те се спряха и гледаха лутанията на малките агънца, смешните им усилия да намерят майките си сред блеящото стадо. После те седнаха на меката трева и заобиколиха Елка. Всички братя бяха едри и снажни, млади мъже, макар че Иво надминаваше всички. Дойно, най- старият, когото почитаха вместо баща, тук-таме над слепите си очи имаше бели косми. Те всички си приличаха, всички имаха сините очи на Елка, с дълги тъмни ресници. И в тия очи грееше огънят на безкрайна обич към едничката им сестра. А Елка разбираше това, радваше се, приказваше и се смееше безспирно, като малка птичка, зачуруликала под топлите слънчеви лъчи. Илия показваше хурката, която правеше за Елка. Колко много и пъстри бои! И не само тези. Той ще тури още много. Ето тук златна боя, а тук ще бъде само сребърна. А горе ще напише името й – Елка. Елка пляскаше ръце от радост. – Ама как, къде?... – Ето тук: с големи хубави букви. От близките стада дойдоха и други овчари: Стамен, връстник на Елка, и дядо Господин. Ах, тоя дядо Господин, голям смешник, с лице червено като чукундур, той всякога веселеше овчарите. Надвесени, и те загледаха хурката на Елка. Разбира се, за тая хурка знаеха вече всички овчари в полето. – Е, Елке, ще помагаш вече на майка си – каза дядо Господин. – На неделя по къделя... – Тая година вълна не продаваме. Елка ще преде – обади се Дойно. Но Стамен мълчеше. Всички обръщаха внимание на Елка, на нея говореха, нея хвалеха. Това го разсърди. Да, тя съвсем ще се възгордее вече. И той не се стърпя да се не закачи: – Ама тая хурка сама ли ще преде?... Елка подигна очи и го изгледа. Тя добре разбра какво иска да каже той, но много, много да не загазва. Стамен почти се разкая. Елка навярно го мисли за много лош. Не трябваше да каже това, когато всички й се радват. О, хубава е тая Елка! И за да поправи, той примирително вече се обади: – Елке, ще изпредеш и на мене навои... бели... – Въже ще ти изпреда да се обесиш. Овчарите шумно се засмяха. Но от всички най-високо се смееше дядо Господин. Червеното му лице се засиняваше от неудържимия смях. – Ха-ха-ха... Въже, а? Ха-ха-ха. Ах, боже, тая Елка... Ха-ха-ха... Стамен се обиди и потопи очи в земята. О, колко мрази той тоя глупав старец, макар да ходи с него и да обича приказките, които му разказва. И какво противно лице има – съща керемида. Да, съща керемида. А пък се смее... И овците си не може да преброи. Не, по-глупав овчар в цялото село няма. А Елка да не се гордее толкова. Разбира се, петима братя. И тоя Иво, преди всичко. Но в село все ще я срещне някъде сама. Въже ще изпреде... Добре. Но Стойчо извади кавала и засвири весело и игриво за ръченици. Всички спряха очи на Елка. Дядо Господин запляска ръце в такта на кавала. Елка знаеше какво искат от нея. Тя стана, издигна ръце и се понесе в лека, кръшна игра. Все по-леко и по-ситно редеше кавалът. Елка се увличаше все повече и повече в играта, сияеща, засмяна. Захласнати, гледаха овчарите и бронзовите им лица огряваше детска радост. Някой подкани Стамена. Дяволът, той това чакал: хвърли гегата и ямурлука си, изправи се срещу Елка и заигра. Дядо Господин не сдържаше възторга си. Той силно пляскаше с ръце и окуражаваше ту Стамена, ту Елка. – Ха, Стамене! Ха, така. Не бой се, и навои ще има. И бели!... Той пак се засмя високо. Стамен се ядоса. Не, решително той е най-глупавият овчар. Онзи ден брои овцете си и ги изкара 13 по- малко! Това е вече нечувано. А той, макар да играе с Елка, няма да й прости тъй лесно. Въже да се обеси. Добре. Но кавалът се по-силно и по-силно ги увличаше и те играеха страстно и радостно. А наблизо пасяха стадата и сребърните звукове на звънците трептяха, като унесените песни на щурци. Под меките лъчи на вечерното слънце полето ставаше по-зелено и по-свежо, небето – по-високо и по-засмяно. Едни насядали, други прави и подпрени на гегите си, гледаха овчарите. И всичко в тая топла вечер даваше странната прелест на старинна еклога: сякаш малка русалка, подмамена от сладката песен на кавала, беше излязла при овчарите и играеше пред тях. Иво се отдели и тръгна към нивите. Елка го забеляза, веднага престана да играе и се затича подир него. Дойно я спря: – Елке, къде... Не може, късно е... Кавалът беше млъкнал. Овчарите гледаха Елка, спряла умолително очи на брата си. Никой не искаше да я огорчи, да я спре. Да иде, щом иска, но те тъй се безпокоят за нея. Но И во нали е с нея. О, Иво от нищо не се бои. И Дойно се обърна към него: – Иво, ще дойде и Елка. Но не се бавете. Да, те не ще се бавят. Той ще накоси малко сено, Елка ще си набере цветя. Ще доведат и коня. Рано, преди да залезе слънце, ще се върнат. Елка настигна Ива. Както всякога, подире й се затекоха двете й бели агънца. Почти скрита в тревата на синура, Елка доплете венеца си, издигна го пред себе си и радостно го заоглежда. Не, такъв хубав венец тя никога не е плела. Като малки, вечерни слънца, грееха огненочервени макове, до тях кротко гледаха бистрите очи на синчеца, смееха се бели лайкучки, разсипали ситни зъбчета. Елка стана и тури венеца си. Изведнъж тя пусна ръце, изправи високо глава и кокетно се усмихна. Поток от слънчеви лъчи заля хубавото й лице, заигра по златните й коси. Да, венецът чудесно й стои, тя знае това. И Елка обърна глава към другия край на синура. Там, приведен, косеше Иво. Какво ще каже той?... Елка се наведе и засъбира останалите цветя, пръснати из тревата. Слънцето беше наближило хоризонта. Голямо и червено, то приличаше на блуждаещ балон, увиснал над зелените вълни на нивите. Кротко и тъжно, готово да си иде, то хвърляше широки, нежни ласки на цялата земя. Без страх, доверчиво обръщаха сега към него цветята засмените си лица, подобно на весели деца, които изпращат радостния празник. В мекия въздух блещяха хиляди мушици, късо подсвирваха щурци, издигаха се чучулиги. А над цялото поле стоеше безкрайно, ясно небе. Уморени от дълго скитане, белите облаци бяха се спрели на хоризонта и, залени от слънцето, изглеждаха като далечни мълчеливи планини... Елка събра цветята и, сподирена от белите агънца, тръгна из синура към брата си. Високата трева падаше и бавно се издигаше след нея, а от двете й страни, като тънки водни струи, разхвърчваха се малки синички пеперуди. Малките, слабички агънца ту се губеха, ту с мъка изплаваха над тревата. Изправен, с отпусната коса в ръце, Иво чакаше Елка. После той хвърли косата настрана, пристъпи и я хвана за ръцете мълчеливо и радостно я загледа. Колко я обича и колко е хубава малката му сестрица. И как му е весело и леко. Струваше му се, че душата му, радостна и светла, изхвръква и пълни цялото необятно небе... – Хубав ли е... – питаше Елка. – Е, кажи де, хубав ли е венеца. Иво мълчеше. В порива на луда, силна обич той грабна Елка и високо я издигна. Като че полето утихна загледано и всичките лъчи на залязващото слънце се спряха на нея. – Ще ми викаш ли слон, а? – Няма, няма... – Слон ли съм, кажи... – Не си, не си... Пусни ме... Внезапно, като довеяни от вятъра бистри капчици дъжд, долетяха до тях чисти, трептещи звукове на далечна песен. Иво пусна Елка. И двамата, още заловени за ръце, затърсиха с очи. Далеч вървеше кола. Но конете и колелата не се виждаха, скрити от високите, изкласили ниви. И тая кола, пълна с хора, приличаше на лодка, плуваща тихо над зеленото, безкрайно море. Тънките високи гласове на жените звучно и стройно се преплитаха със силния бас на мъжете, гонеха се и се надпреварваха, сякаш птички, полетели към белите чела на задрямалите облаци. Елка и Иво слушаха чудната, далечна песен. Елка тихичко запя същата песен. Да, това са хора от тяхното село, работници, които вече напущаха полето. Време и те да ходят. И Иво отиде и докара коня. Това беше най-хубавият им кон. По-черен от най-тъмна нощ, той спущаше широка, гъста опашка почти до земята, широко разтваряше ноздрите си и пръхтеше. В очите му, големи и черни, като далечни нощни светкавици, проблясваше зловещ, внезапен блясък. Елка неведнъж се беше качвала на него с Иво. И как би летял той сега из равното поле. Не, и вятърът не може го задмина. – Ще се качим, нали? – Луд е сега той. Ще паднем. – Не, ще се качим. Двама. Ти ще ме държиш. Хайде бе, бате... Иво не можеше да се противи. Той ще я качи, щом иска толкова. Конят от някое време наистина е буен и припрян, но той ще внимава. С едната си ръка той два като тоя би удържал. Само косата ще пречи. И за да може да я поеме от коня, той я заби изправена в земята. После Иво прибра и нави въжето, докара коня до една издигнатина на синура и качи Елка. Тя държеше сега в ръцете си малките си агънца. Конят ставаше нетърпелив и биеше с крак земята. Елка едва се крепеше и червените макове на венеца трептяха в косите й. Иво кротко помилва коня, качи се полека и предпазливо и прибра Елка към себе си. Той мина покрай косата и я взе на рамо. Сега едната му ръка беше само свободна. С нея той държеше повода, крепеше и Елка. Те преминаха синури и поеха пътя за село. Като тъмна, тясна улица разделяше той високите ниви, а от двете му страни, като кенарите на платно, пъстрееха цветя. Конят едвам се сдържаше от силната ръка на Ива, неспокойно скачаше, готов да полети. Но това нетърпеливо мятане на коня забавляваше Елка. Тя прегръщаше агънцата и силно се притискаше към Ива. – По-бърже, по-бърже, по... Тя не можа да довърши. Изведнъж пред тях тежко и шумно се подигна голяма, черна птица. Конят трепна уплашен, бързо се изви и отскочи настрана, буен, неудържим. Иво изпусна косата и падна. Падна и Елка. Остър, болезнен вик процепи тишината на полето. Иво стана, гологлав, замаян от падането, и погледна към Елка. Като че поразен от внезапен гръм, той се спря, очите му широко се разтвориха от ужас, залови главата си с ръце и див, задавен рев се изтръгна из гърдите му, подобно на звяр, който убиват. Елка лежеше на зелената полянка край пътя. На гърдите й зееше голяма рана, топла, червена кръв бликаше от нея и заливаше бялата й рокля. Иво стоеше като вцепенен. И в порива на безумно отчаяние и скръб той заповтаря глухо: – Боже мой, боже мой, боже мой... Той се наведе, подигна Елка и веднага кръвта затече по-силно на тънка, силна струя. Как да се спре тая кръв? Той тури ръката си на раната, тя се сгряваше, обагри се цяла, но кръвта продължаваше да тече. А Елка беше затворила очи, безжизнена, неподвижна. Какво да прави, де да иде? В полето нямаше никого вече. Той знаеше това, но стана и високо и тревожно завика: – Хееей! Хееей!... Гласът му, задавен и слаб, замираше в глухото безмълвие на полето. Веднага той хукна към село. Да иде, да повика някого. Може би ще помогнат. Но Елка... Да я остави сама. Не, всичко е напразно. И той се повърна и спря до умиращата си сестра. – Боже мой, боже мой, боже мой... Отчаян и безсилен, той дигна очи към небето. Защо стана това? Нима трябваше да стане? Нима можеше да се поправи непоправимото – вече никога. Той склони уморено глава. Очите му за първи път се спряха на големия, черен кон. Той като че го беше забравил досега. Той беше се запрял на няколко крачки в нивите. Дългото въже се беше завило и оплело в предните му крака. С изправени уши, той пръхтеше с широките си ноздри, в очите му грееше зловещ, тревожен блясък. Като че той разбираше станалото и злобна радост пълнеше гърдите му. Иво освирепя. Бързо, като хищник, пропълзя той към коня, залови въжето и с ръка на кръста запристъпя към него. Конят, предчувствувайки опасност, наклони се с цялото си тяло назад. Но преди да свари да отскочи, Иво заби широкия си нож в корема му. Със свирепа радост той повтори и потрети удара. Едвам сега конят отскочи настрана, падна на задните си нозе и безпомощно обръщаше глава към зеещите рани. Опита се да стане, изцвили и тежко се повали. Голяма локва кръв обля утъпканото жито наоколо. Без да го погледне, като че нищо не беше извършил, Иво се върна и коленичи при Елка. Кръвта вече бавно течеше, на лицето й беше легнала смъртна бледност. Изпод тъмните ресници едвам се синееха очите й, недвижно загледани надалече. Над нея бяха се спрели двете й агънца, не подозирайки нищо, но както всякога, очите им пълнеше дълбока, няма тъга... Сломен и безсилен, клетият овчар падна и зарови лицето си в косите на мъртвата. Не, той не може да понася повече това. Не може да гледа тая кръв, която заливаше сестра му. Тя – мъртва! Главата му гореше, нещо до нетърпима болка натискаше мозъка му, струваше му се, че полудява. Кръв, кръв навсякъде. Той затваря очи. Пак кръв. И той се мъчи да мисли за друго, прави отчаяни усилия да откъсне мисълта си от страшната случка. Кръв, червена, топла кръв, бликнала из дълбока, зееща рана... Не, не е кръв... Това са червени, едри макове, обагрили синура. И Елка от тях си плете венец. Кръв... Червени кичести рози... Розите в малката градинка у тях. За Елка ги посадиха. Колко цвят. Изплетоха много венци. Тогава Елка беше ученичка и имаше изпит. Последния изпит. Всички братя докараха стадата и отидоха да слушат. На първите редове, облечена в черно, стоеше майката, а те, с чанти, отрупани с пискроли, високи и едри стояха до стената. Излиза Елка. Тя поглежда майка си, поглежда и тях, плаха, развълнувана. Тя чете, смята, чурулика като весела птичка и все повече и повече се ободрява. И всички чувствуват голямата топла обич, която се разлива около нея. Тя свършва и учителят я хвали. Щастлива и радостна се връща, поглежда пак майка си, гледа и тях и очите на всички се пълнят с радостни сълзи... О, тая кръв. Да, малката градинка у тях е пълна с червени рози. Те всички са за Елка. За нея само. И кое не е било за нея? Какво не е имала тя, те се чудеха какви по-хубави подаръци да й носят. Всяка година първите бели агънца в стадото бяха за Елка. Тая година това се случи на Коледа. Беше валяло мек, равен сняг и всички чакаха веселия празник. Рано те заобиколиха овцете и намериха двете малки агънца. И двете бели. Те ги взеха още слаби, треперещи и събудиха Елка. Отвън запяха коледари и блъскаха вратите. А те стояха пред малката си сестра и гледаха как тя се радва на малките агънца. Стояха те, унесени в своята безкрайна обич, като овчарите, коленичили пред малкия Исус... Той знаеше тая икона в малката тъмна черквица и неведнъж е стоял пред нея. И те също така, коленичили, поднасяха бели агънца на новородения младенец. А колко кротко и добро е лицето на божа майка. Божа майка! Да, Елка е обречена на нея. О, какви тежки дни прекараха те тогава. През най-големите горещини Елка се разболя. Убити и тъжни стояха те пред нейното легло. Тя лежеше, бледна като платно, със затворени очи. Донасяха й цветя от полето, ягоди. От време на врем тя откриваше очи, поглеждаше братята и с мъка едва се усмихваше. А малкото й тяло се топеше и съхнеше и всяка минута беше готова да угасне, като слабо, мъждеещо кандило... Казаха им да направят оброк на божа майка. И те заклаха най-хубавите овни. От най-чисто сребро направиха ръка на божа майка и венец на малкия Исуса. Те всички бяха в черква тогава, палиха свещи, молиха се. И стана чудо: Елка оздравя. Божа майка взе Елка под своя закрила. Те знаеха, че тя я пази, и всяка година радостно даваха своя жертва на черквата – най-хубавия овен на стадото. А сега? Нима добрата божа майка забрави Елка? Или тя я взе при себе си вече. Ето, тя води Елка за ръка и по белите, огрени от слънцето облаци те се възкачват по небето. Бялата рокличка на Елка блещи в ослепителното сияние, след нея тичат малките й бели агънца, а от двете й страни, като тънки водни струи, разхвърчваха се малки, синички пеперуди... И тя няма да се върне вече. А кой ще храни белите гълъби? Илия й прави хурка. Хубава, писана хурка със златна и сребърна боя. И името й: Елка. Илия всякога знае кое най-много й се харесва. Пролет той ще намери първото кокиче между снеговете и ще й го донесе. Зиме правеше примки и й ловеше яребици. О, тия дълги зимни нощи! Вятърът бучи и засипва със сняг тъмните прозорци. Отвън се чува лаят на кучетата, плахо издрънква звънец или поблее овца. На огнището гори буен огън, трептят пламъците и дълги сенки играят по стената. Събрани са всички наедно, топло, весело. Елка е прилегнала в колената на Дойна, най-стария брат, и унесено слуша. Майка им приказва приказка. Хубавата, толкова пъти разказвана приказка: Имало едно време един цар, богат и силен. И много деца имал той: единайсет сина, но само една-едничка дъщеря. Хубава била царската дъщеря. Очите й – същи елмази, косите – като лъчите на слънцето. Тъмни, големи гори имало около царския палат. Царската дъщеря всеки ден се разхождала там. Никой не я виждал, но блясъкът от очите и косите й, като сиянието на пожар, огрявал високите върхове на дърветата. По това братята й познавали де е. Но ето един ден чудният блясък внезапно угаснал в гората и единайсетте братя не знаели вече де е едничката им сестрица... – Едничка сестрица... Елке, Елке... Иво отвори очи. И мъртвата, обляна в кръв Елка го порази отново. Като че той сега узнаваше това. Нетърпима болка сви сърцето му. Как ще се върне в село? Може би ще мине някой оттука и ще види всичко. Струваше му се, че само когато в село се разнесе и разчуе страшната новина, Елка тогава завинаги ще умре, завинаги ще изчезне. И той не искаше да стои на пътя, боеше се да тръгне и за село. Тогава той стана, взе Елка и я понесе. Кръв потече по ризата и дрехите му. Мъртвата тихо наклони и отпусна глава на гърдите му, сякаш малкото момиче, уморено, заспиваше в прегръдките му. Той се отби от пътя и дълго вървя по един синур, после по друг. Селото се виждаше вече, но той не смееше да се приближи.

...следва продължение



Гласувай:
2



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене