И на една малка полянка сред нивите той се спря и сложи Елка предпазливо и тихо, като че се боеше да не я събуди. Слънцето беше залязло вече и лек здрач замъгляваше полето. На запад се подигаше тъмен облак. Внезапно излезе вятър и залюля нивите. Тъжно се привеждаха класовете един към други, като че си обаждаха страшната печална вест. Нов, по-силен вятър се спусна върху потъмнялото поле. Ниско се приведоха и заплакаха над Елка тревите... Иво стоеше прав и гледаше към село. На полянката се виждаха едвам стадата овце. Весело и игриво свиреше кавал. Той позна Стойчо и остра болка сви сърцето му. Той е весел и свири безгрижно. О, да би знаел... И Иво се издигна на пръсти чак, пое дъх, искаше да му извика – да престане, да млъкне... Но изведнъж кавалът спря. След малко той пак почна, но сега той свиреше тъжна, жална песен. Иво се заслуша. Как горко ридаеше кавалът сега в тиха задушевна мъка. Стори му се, че всичко се губи, че не свири кавал, а някаква скръбна душа, понесена на тъмните ниви, ридае горко, безутешно... Стори му се, че вижда бледния образ на майка си, пристъпваща в страшна скръб към трупа на едничката си дъщеря. И отпаднал и смазан от скръбта си, той падна и за първи път сега заплака. Сълзите му, задържани досега от ужаса и страха, обляха лицето му. Голямата му снага се свиваше от силни конвулсии и цяла се тресеше от буен, неудържим плач... Глух, като че подземен гръм огласи полето. Иво подигна мокрото си от сълзи лице: запад беше потъмнял, святкаше се, тъмни мъгли падаха и се дигаха пред черния облак, сякаш въртени от вихрушка. Идеше буря. Едни след други зачестиха гърмежи, долиташе далечно, смътно бучене. Като че с тежки, зловещи стъпки идеше страшното наказание на сторен грях. Ниско се привеждаха класовете, цветята се притискаха едно до друго, изтръпнали пред идещата буря. Самотни птици прелитаха бързо, като отвеяни искри на далечен пожар. Задрънкаха закъснели кола, заблеяха стадата, подкарани набързо към село. Изведнъж стана тъмно, като че някаква ръка угаси последната светлина на деня... Иво взе Елка и я притисна към себе си, сякаш искаше да я запази и стопли. Той тръгна към село. Вече нямаше отделни светкавици. Небето, като че запалено, гореше в непрекъснат, трептещ блясък. Като гърмящи скали, полетели в бездънни пропасти, ечеше непрекъснат гръм. Но дъжд нямаше още. Само тежки, едри капки падаха тук-таме и силно плющяха. Засмяното, зелено поле се изгуби, погълнато от тъмната, бездънна паст на мрака... Иво вървеше бързо. Той беше излязъл от нивите и сега вървеше по поляната. Треперливата светлина на светкавиците осветяваше измъченото му, бледно лице, бялата рокличка на Елка и две малки, бели петна, които неотстъпно го следяха. Близо е вече тяхната къща. Блееха затворените и прибрани вече стада. Как слабеят като подкосени краката му. Как ще влезе, как ще се появи сега. – Боже мой, боже мой, боже мой – стенеше той. Нова светкавица освети голямата пътна врата. Блеснаха белите гроздове на акациите, разклатени от вятъра. Големи кучета се спуснаха към него. Те заскачаха весело, но, усетили кръвта, почнаха тревожно да душат, сякаш искаха да проникнат и да разберат ужасната тайна... Оставаха само няколко крачки и Иво не смееше повече да върви. Той се спря. Нова светкавица блесна. Видяха се гълъбите, сгушени в стрехите, няколко червени рози в малката градинка. Червените, нейните рози... В къщи се чуваше висок говор. Иво разбра: те се безпокояха за Елка, готвеха се да я търсят. Да се върне ли? Да избяга, да отнесе Елка, да скрие страшната вест, която щеше да ги убие.Бързо излезе някой, скри се в килера и после пак се яви. Блесна светкавица и Иво видя Илия, той носеше незапален фенер. И той, тласнат изведнъж от някаква сила, премина двора, побелял от опадалия цвят на акациите, и се изправи на отворените врата. Всички стояха около големия огън, приведени над фенера. Обърнаха се. Спрян на прага стоеше Иво, бледен, гологлав. В прегръдките му спеше Елка. Огънят заигра по червените макове на венеца й. Но това що е: макове или... Майката пристъпи, плаха, трепетна. – Елка, де... Тя видя обляната в кръв рокля на Елка и лудо изписка. Спусна се, грабна Елка от Ива, прегърна я, като че искаше да я спаси от всичко, дори от смъртта. Голямата рана, като кървав мак, зееше на гърдите на Елка. Нов, болезнен писък изпълни къщата и майката падна възнак, безжизнена и няма до мъртвата Елка. Спуснаха се братята, едни около Елка, други около падналата в несвяст майка. Като малки бели призраци, излезли от нощта, влязоха малките агънца и наведоха глави над Елка. Дойно гневно приближи Ива. О, той, той е причината на всичко. – О, какво направи ти, ти... – Той викаше яростно и широкият му овчарски нож блесна над главата на Ива. – Казвай! Казвай по-скоро. Боже, ще го убия!... – Братко!... Как се случи... как се случи... О, по-добре да бях умрял аз, боже мой, защо стана това, защо... Тя искаше сама... Искаше. Качих я на коня, боже мой, защо стана това... Уплаши се той... Но аз го убих. Убих го тоя проклет кон...Уплаши се. Елка падна на косата. Защо стана това, защо... Дойно пусна ръка и ножът падна. Тогава Иво пропълзя, сви морното си тяло в краката на брата си и заплака. – Убий ме! Убий ме, убий ме! Дойно кротко го подигна, заведе го до стола и му помогна да седне. Безмълвни и бледи приседнаха овчарите около мъртвата си сестра и тихо заплакаха. Отвън бурята виеше и чупеше клоните на акациите, събаряше белия цвят на земята. И когато вятърът за минута утихнеше, сякаш някаква дълбоко въздишка глъхнеше в шумещите листа, някакви стъпки се отекваха под стряхата. Като че някой идеше и, спрян до прозореца, гледаше през тъмното стъкло... Обсипана с червени рози и здравец, лежеше малката Елка сред стаята. От косите й не снеха венеца, който сама беше си уплела вчера. Тя сякаш беше заспала. Красиво се извиваха пак веждите й, под спуснатите ресници едвам се синееха очите й, на устните й стоеше слаба усмивка. През прозореца влизаха потоци светлина и лекият вятър разклащаше пламъка на восъчните свещи. Блясъкът играеше по бледното лице на Елка и като че се оживяваше... Къщата беше пълна с жени. Влизаха, излизаха. Бледен и отслабнал, като че вкаменен, Иво стоеше още на същото си място. На леглото лежеше майката на Елка. През нощта тя беше дошла на себе си. Опита се да стане – не можа. Не можа и да говори. Тя беше онемяла. И отново беше паднала в несвяст, щом очите й се спряха на мъртвата Елка. Жените бяха залисани около мъртвата. И изведнъж всички почувстваха, като че някой е дошел. Тихата стая се изпълни с присъствието на нещо голямо и тъжно. Обърнаха се: старата, убита от скръб майка, незабелязана от никого, се беше изправила сама. Седнала на леглото, тя гледаше Елка. Лицето й беше неподвижно и бледно, очите разширени и безумни. Нямаше сълзи, нито един мускул не трепваше на това каменно лице. Но в тия широко разтворени очи гледаше ужасът на дълбока, страшна тъга, грееше огънят на скрита, няма болка, която опожаряваше душата за всякога... Спуснаха се, заутешаваха я жени. Тя нищо не чуваше. Погледът й, неподвижен и изцъклен, като погледа на мъртвец, не се откъсваше от малката Елка. Закрили лицата си с ръце, високите, снажни овчари плачеха като деца...

Титан е Йовков.

Понеже от 15 дена съм далеч от родния си край, съответно и от библиотеката си, би ли разказала за този разказ? Йовков ми е любим писател, земляк /от страна на Елка/, но не зная защо този разказ ми се губи.