Постинг
14.09.2012 02:00 -
Ако беше тук...
Нямам с кого да говоря в момента. Затова ще си представям, че си тук - до мен. Не те познавам, но в това няма нищо лошо. С всички хора, които сега обичам, някога не съм се познавала. Просто ми дай шанс... и време. Ако се вслушаш наистина в думите, които изричам, а не ги приемаш просто като говор, може би и теб ще заобичам. Не се страхувай! Няма да те нараня... Самата аз съм изтъкана от рани, но те не са заразни. Ела до мен. Приседни тихо и се усмихни. Всичко ще бъде наред, нали?
Обещаваш ли?
Вярвам ти...
Подай ми ръката си и сподели топлината си с мен... Защото от някъде издишам и не ми остана почти нищо за споделяне... Заслушай се във всеки трепет на гласа ми и ще разбереш...
Може би само тогава ще разбереш колко силно се нуждая от присъствието ти...
Потръпвам от вечерния хлад. Август си отиде някак безвъзвратно. Не съм готова за посрещна есента - откакто се помня ме изненадва. Първо си заминаха щъркелите. Лястовичките по пладне кацаха по жиците и изглеждаха така, сякаш са ноти... Но мелодията им е толкова неуловима...
Видях безброй много щурчета през летните дни. И когато пристъпвах в реката, прокарвах пръсти по повърхността на водата. Колко много разноцветни камъчета! И миниатюрни рибки, стрелкащи се в различни посоки. Борещи се с течението...
Мисля си.
Когато всички шумове изчезнат и останат само хаотичните звуци от песните на птиците... крякането на жабите... песента на щурчетата... внезапния вятър, извил се за миг и притихнал за вечност...
Чувам гласа на Бог.
Не ми се смей - усещал ли си някога това чувство? Да вдишаш дълбоко, притворил очи срещу жаркото слънце? И да си представяш дъга? Да виждаш всеки един от цветовете толкова наситено, сякаш тя е на една ръка разстояние... А когато повдигнеш клепачи, пред теб да се простира поле с макове...
Знаеш ли, че обожавам маковете? Има нещо толкова просто и същевременно толкова красиво в тези растения... Както и във всичко останало, което си струва да се види или почувства. Просто и красиво. Ако дадено нещо съдържа тези две думи в себе си, значи е божествено. Щастието е в малките неща, нали така?
Поклащаш глава. Но се усмихваш нежно...
Искаш ли да чуеш нещо странно? Днес ми казаха, че нося чувство на спокойствие. И също така днес не знаех как да отговоря на това. По принцип за всяко нещо намирам отговор, дори и след дълго мислене... Но това откровение ме хвана неподготвена. Всъщност ме разплака... Доста неща ме разплакват напоследък. Не знам дали това е хубаво. Може би след това много ще се смея. Относително е, знам...
И сънищата ми са тежки.
Струва ми се, че нощите са прекалено дълги, а звездите - твърде малко.
Откривам повече вой в шепота, отколкото тишина в изкрещените думи.
Сложно ли говоря? Извинявай! Щом говоря по този начин, значи не съм Бог. Нали не си забравил за маковете, простото и красивото?
Чудесно!
Твърде несъвършена и малка съм. И все по-често се нуждая от прошка. Очаквам и все така мечтая...
Нямам планове.
Каквото трябва да се случи, то ще стане.
Единствено се моля да бъда подготвена.
Ако ли не - поне да имам достатъчно сила да го преживея...
Нещо ще се случи, усещам го. Витае във въздуха около мен. Срещам го в погледа на непознатите, с които се разминавам всеки ден. Виждам го в отминаващите дни на календара. Черни делнични дни и червени почивни. Нарастваща луна. Пълнолуние. И отново цикъла се завърта. Секундите превалят. Изгреви и залези. Дъждовни облаци и мокър асфалт. Стъпки. Изкачвам се. Стълби с парапет. Слизам. Алеи в парка. Хаос и някакъв неразбираем за мен ред. Всичко се движи по установени правила... А аз съм някъде далеч. По-далеч от Млечния път... Витая някъде из мрака, в бездушно пространство.
Няма ме.
И теб те няма.
Колкото и да те измислям...
А така ми се искаше да бъдеш тук.
Господи...
Обещаваш ли?
Вярвам ти...
Подай ми ръката си и сподели топлината си с мен... Защото от някъде издишам и не ми остана почти нищо за споделяне... Заслушай се във всеки трепет на гласа ми и ще разбереш...
Може би само тогава ще разбереш колко силно се нуждая от присъствието ти...
Потръпвам от вечерния хлад. Август си отиде някак безвъзвратно. Не съм готова за посрещна есента - откакто се помня ме изненадва. Първо си заминаха щъркелите. Лястовичките по пладне кацаха по жиците и изглеждаха така, сякаш са ноти... Но мелодията им е толкова неуловима...
Видях безброй много щурчета през летните дни. И когато пристъпвах в реката, прокарвах пръсти по повърхността на водата. Колко много разноцветни камъчета! И миниатюрни рибки, стрелкащи се в различни посоки. Борещи се с течението...
Мисля си.
Когато всички шумове изчезнат и останат само хаотичните звуци от песните на птиците... крякането на жабите... песента на щурчетата... внезапния вятър, извил се за миг и притихнал за вечност...
Чувам гласа на Бог.
Не ми се смей - усещал ли си някога това чувство? Да вдишаш дълбоко, притворил очи срещу жаркото слънце? И да си представяш дъга? Да виждаш всеки един от цветовете толкова наситено, сякаш тя е на една ръка разстояние... А когато повдигнеш клепачи, пред теб да се простира поле с макове...
Знаеш ли, че обожавам маковете? Има нещо толкова просто и същевременно толкова красиво в тези растения... Както и във всичко останало, което си струва да се види или почувства. Просто и красиво. Ако дадено нещо съдържа тези две думи в себе си, значи е божествено. Щастието е в малките неща, нали така?
Поклащаш глава. Но се усмихваш нежно...
Искаш ли да чуеш нещо странно? Днес ми казаха, че нося чувство на спокойствие. И също така днес не знаех как да отговоря на това. По принцип за всяко нещо намирам отговор, дори и след дълго мислене... Но това откровение ме хвана неподготвена. Всъщност ме разплака... Доста неща ме разплакват напоследък. Не знам дали това е хубаво. Може би след това много ще се смея. Относително е, знам...
И сънищата ми са тежки.
Струва ми се, че нощите са прекалено дълги, а звездите - твърде малко.
Откривам повече вой в шепота, отколкото тишина в изкрещените думи.
Сложно ли говоря? Извинявай! Щом говоря по този начин, значи не съм Бог. Нали не си забравил за маковете, простото и красивото?
Чудесно!
Твърде несъвършена и малка съм. И все по-често се нуждая от прошка. Очаквам и все така мечтая...
Нямам планове.
Каквото трябва да се случи, то ще стане.
Единствено се моля да бъда подготвена.
Ако ли не - поне да имам достатъчно сила да го преживея...
Нещо ще се случи, усещам го. Витае във въздуха около мен. Срещам го в погледа на непознатите, с които се разминавам всеки ден. Виждам го в отминаващите дни на календара. Черни делнични дни и червени почивни. Нарастваща луна. Пълнолуние. И отново цикъла се завърта. Секундите превалят. Изгреви и залези. Дъждовни облаци и мокър асфалт. Стъпки. Изкачвам се. Стълби с парапет. Слизам. Алеи в парка. Хаос и някакъв неразбираем за мен ред. Всичко се движи по установени правила... А аз съм някъде далеч. По-далеч от Млечния път... Витая някъде из мрака, в бездушно пространство.
Няма ме.
И теб те няма.
Колкото и да те измислям...
А така ми се искаше да бъдеш тук.
Господи...
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
