Абсолютно не ми дреме дали ще се хареса, какви оценки ще се напишат и кой какво мнение има! Аз знам какво преживявам и това е моят начин да не откача! Моят начин! Моят шибан начин да не ида по дяволите!!!!!!!!

...

[Загубих се. Ей така, нарочно. Нарисувах си лабиринт и влязох в него. Имам нужда да помисля. В този лабиринт мога да остана сама, да отворя съзнанието си и да пусна на свобода другото си Аз. Зеленото ни успокоява. Ние сме неразделни и днес ще си говорим. Аз ще за(из)повядвам. То ще ми се подчинява. Много е сложно. Понякога го мразя. Наричам със среден род нещата, който не заслужават да получат име. Ако им дадеш име, непременно ще се привържеш към тях. Затова те са просто то. Днес така ще нарека създателя си. Не му е позволено да е с главна буква. Копеле нещастно! Днес си позволявам произволия. Не давам обяснения защо. Просто малък разговор с далечното.]

Днес е празник. Забелязваш ли колко пъти споменах (и колко още ще спомена) думата "днес"? Не си, нали? Защото си боклук. От онези, дето няма да получат шанс да се рециклират. Не е хубаво да говоря така за създателя си. Лошо, лошо дете. Отивай наказано в ъгъла! Коленичи върху камъни! Докато от краката ти на струйки потече кръв и не започнеш да виеш от болка! Сега вече си знаеш урока, дете мое! Нали знаеш, че те обичам?
Представям си те как пълзиш към мен. Като краставо псе, задушаващо се, давейки се, размазано от бой и скимтящо. Да се приближаваш към мен, подушвайки собствената си кръв по моите обувки. Почти сляпо и полумъртво. Имам си нож. Наричам го Най-Добрият-Ми-Приятел. Той е продължение на ръката ми. Ръцете ми треперят от злоба. Стиснати в юмруци размазвам и троша костите ти. Ако можех бих те разкъсала със зъби и изплюла! Ей, създателю, помниш ли от кога те няма във живота ми? Все те няма, все си в далечното. И да си тук, пак те няма. Ти си мърша, недооглозгана от глутница чакали. Аз съм лешоядът и хиената. Ще се лигавя над трупа ти, докато конвулсивно се свива стомахът ми в пориви за повръщане. Гнусно е, нали? Гнусно е и отсъствието ти. Гнусно е това, че съм част от теб. Гнусно е. Дори и сега си глух за гласа ми. Не се притеснявай - аз съм ненормална. Аз съм от онези творения, дето се извръщат срещу своят създадел и избират най-големия камък, за да го запратят към него. Неблагодарна пачавра! Приличам на теб... Не ми се обиждай, когато ти казвам, че те мразя. Това е най-малкото, което мога да направя за теб! Искам да придобиеш плът, та да можеш да изгниеш. Искам да имаш сърце, което да те боли, а после да бъде леговище за червеите. Искам да имаш мозък, който с удоволствие да размажа по устните си
(червило с вкус на живот). 
Как искам, моля те, моля те! Дай ми този подарък, о, и тези плюшени играчки! Не ме удряй, само защото съм напълнила коремите им с камъни! Исках да ги нахраня... Моля те... Ще бъда такава, каквато ме направиш! Твой образ и подобие!
Днес, създателю, аз съм това. Аз съм. Много прилича на словото и всичко, което съм научила. Няма как да разбереш. Отвратена съм от теб. Искам да те изритам от живота си. Нямаш място в мен. Мечтая си за слънчеви дни. И рояци, рояци мухи. Ще ги хващам и ще ги пускам в онази стаичка. Там ще си затворен ти. Ще те вържа с ръждясалите вериги, останали от едно куче, дето умря отдавна, и ще си поиграя малко с теб. Ти си ми наострил ножа, не помниш ли? Ех, че си и ти! Забраванко! Слушай сега! Ножът ми се приплъзва по цялото ти лице. Звуци избухват в главата ми, когато острието минава през клепача, окото, то се пръска и се стича, продължавам по бузите на зиг-заг, изрязвам устните, разтрошавам зъбите с дръжката и разполовявам езика, и се давиш в кръв и крещиш и крещиш и
(пееш, пееш приспивно, люш-люш)
смея се, и ти се плезя. Нямаш очи да ме видиш, нямаш език да ме прокълнеш. Слава теб, създателю! Мухите жужат и кацат по теб. Вървят по раните ти и плюят в тях. Иска ми се да видя как ще се образуват личинки. Как ще мърдат в очните ти ябълки и се изливат от това, което някога е било уста. Ще вия като животно от възторг, докато чупя крайниците ти. Хрущят като новогодишен сняг
(зън-зън-зън, шшшт тихо, не чуваш ли)
и ми става смешно като от гъдел. Викаш ли? Аз май че не те чувам...
Знаеш ли, създателю, че на дъното на океана, сътворен по твой образ и подобие, налягането е 700кг/см2. Мисля си колко ще е хубаво, ако мога да те спусна точно там и разкъсам предпазното ти вълшебно облекло. За по-малко от секунда 
(имплозия и бум! браво на детето)
заприличваш на късчета кайма от туко що изпечена мусака. Превръщаш се в шибани късчета с размерите на планктон.
Заслужаваш само мрак. Заслужаваш чудовища. Заслужаваш всичко това, което си ми причинил.
Няма други. Няма нищо.
Аз, създаделя и света.



Истината ме направи свободна.

в създателя и неговите ...творения. Но всяка болка , която преживяваме е предизвикана не от някой друг, а от самите нас, защото сме я допуснали. Казваш, че имаш свободата на небето? А си в оковите на омразата. Свбодата е това, което те вдига над лайняния свят и те прави емоционално необвързван/ а с него. Когато си самоостатъчен/ на да бъдеш себе си, но не в омраза. Събитията, които ни споходжат са част от сапунката - живот и товй е избора дали да седш и да хленчиш в него или да си вземеш свободата. А там няма ярост и гняв.

Не съм в окови. Не съм зависима. Точно чрез тези писаници изливам всичко навън. Точно сега се чувствам по-свободна от всякога. След всяко изливане ставам все по-свободна. Ако всичко това ти прилича на хленчене, значи някъде връзката се губи. ;)
Не забравяй, че гледаме живота от различни ъгли!
Поздрави!

Абсолютна истина и абсолютна реалност няма. Те са през призмата на съзнанието ни, което пределя и битието ни, а не обратното, както са ни учили в училище. Писанет е един от начините постигнеш тази свобода :). Ох, хленчене не беше думата май. Извинявай за което. :)

При всеки удар си казвам,че се случват такива неща и това е част от живота.Ставам и пак продължавам.Всеки намира начин да излива тежестта навън,защото остане ли вътре и се трупа .....нараства,края е фатален и страшен.

не знам какво търсиш ,не знам защо те те боли толкова,но знам че си уникат - както всичко ние сме уникати,това е чудото на живота,ако някой те съди - значи съди себе си,каквото и да е предназначението ти на Земята е уникално ,загубих син,убиха го,но не загубих себе си въпреки болката,ти си прекрасно и много умно дете,самотно и ядосано,но съм убедена че ще разбереш мисията си тук където си за един миг от вечността ,нали не си мислиш че живота е само 70/100 години и край,

...ако в този живот седнеш срещу мен на по чаша кафе да поговорим.Навит съм,а ти?