Постинг
30.05.2011 16:33 -
Единакът
Автор: damned
Категория: Други
Прочетен: 2106 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 30.05.2011 16:38
Прочетен: 2106 Коментари: 1 Гласове:
5
Последна промяна: 30.05.2011 16:38
Всичките му сетива бяха изострени. Надушваше във въздуха напрежение. Точно както преди лятна буря. Слухът му долавяше всяко движение на разлюляните от вятъра клони. Всеки мускул в тялото му потрепваше нервно. Виждаше всеки детайл ясно. Нещо щеше да се случи.
Усещаше го.
А беше така уморен.
Когато чу воя, настръхна. Време беше за последната битка.
Единак срещу цяла глутница.
Притихна в очакване. Видя ги как се приближават и по миризмата усети трима мъжки и две женски. Навлизаха в територията му. И бяха готови да убиват.
Някъде далеч заглъхна тътен. Тежки облаци закриваха слънцето, клонящо към залез. Няколко едри капки дъжд сякаш се разбиха в козината на гърба му, но той не ги усети. Бе съсредоточен до краен предел.
Единакът размаха опашка заплашително и оголи венците си. Първо щеше да убие женските. Заради тях проклетата глутница търсеше територия.
Предвкусваше кръвта.
И ако тази нощ не се нахранеше с тяхната, то нека земята изпие неговата...
~~~
Нападението бе жестоко. Двете вълчици скочиха едновременно. Единакът рязко се отдръпна и захапа сребристата за врата, но не успя да реагира достатъчно бързо. Сивата вълчица сключи челюсти около задния му десен крак и разтърси глава така, както куче разтърсва играчка. Бликна кръв и обагри муцуната и", докато го разкъсваше. Единакът нададе вой и с цялата си тежест я повали на земята. За секунди беззащитността и" му даде шанс да захапе меката част на корема и като побеснял да стиска зъби. Вълчицата скимтеше и дишаше тежко. Раните, които той нанасяше бяха смъртоносни. Тези, които му нанасяха, сякаш не ги забелязваше. Бавно се изправи и не можа навреме да отскочи, когато двама от мъжките скочиха към него в следващия момент. Зъбите им като кинжали раздраха кожата на гърба и гърдите му. Единакът се извъртя и одра единия по муцуната, ръмжейки. Вече започваше да губи силите си. Почти не чувстваше задния си крак. Но трябваше да се справи. Претърколи се и ги нападна. В тишината на настъпващата вечер отчетливо изтракаха челюсти, последвани от сподавен вой. Единакът бе успял да захапе по-дребния мъжки точно в областта на гръбнака, но другия - по-едрият от глутницата, в този миг се обърна и почти сдъвка мускулите на врата му. Болката избухна и за секунда Единакът се почувства сляп и напълно победен. Но въпреки всичко продължи натиска върху гръбнака, докато не чу хрущене. Струваше му огромно усилие да се обърне и да довърши тази битка. Изтрещя гръмотевица и това като че ли стресна вълка. Той извърна глава и уши към източника на този звук. Това беше моментът за нападение. Единакът скочи, като за малко не загуби равновесие заради наранения си крак, и захапа уязвимия врат. Едрият вълк нададе пронизителен вой от болка и изненада и направи опит да се дръпне. Последна, фатална грешка. Когато се отдръпна, Единакът стискаше така силно, че откъсна парче месо. Кръвта избълва като фонтан, топла и лепкава и заля муцуната му. Вълкът падна като отсечен, от гърлото му се разнесе хъхрене. Единакът се огледа. Третият мъжки беше избягал. Проблесна светкавица и дъждът се изля изведнъж. Гърмежите зачестиха и сякаш разтърсваха небосвода като земетресение. Всичко се сливаше в общо черно поле. Само хоризонта разделяше видимото от невидимото като тънка граница. Единакът знаеше, че това е краят. Цялото му тяло бе покрито с дълбоки рани, който не спираха да кървят. Накуцвайки се отправи към своя последен пристан. Към брега. Там щеше да умре. Въпреки всичко бе приятно да усеща как дъжда измива кръвта от него. Чувстваше се омърсен. Залиташе и почти постоянно трябваше да си почива. Земята под краката му се превръщаше на кал и всяка крачка напред му струваше неимоверни усилия.
Малко преди зазоряване успя да стигне. Изкачи се бавно на скалата, от чийто връх света се виждаше като на длан. Не спираше да вали, ураганен вятър го блъскаше в гърдите. Лапите му трепереха, дишаше все по трудно и на два пъти даже падна. Но не се отказа. Никоя сила на света не можеше да го спре.
Щом стъпи на върха, Единакът дигна гордо глава и нададе вой. Притворил очи, настръхнал с цялото си същество, усещаше могъществото на този неизбежен край. Дъждът се стичаше на вадички по муцуната му, обливаше раните по кожата му и падаше като куршуми в раната на крака му. Бурята, която се разразяваше, му даваше сили с всеки поет дъх, подемаше воят му и го усилваше. Отново и отново. На десетки метри под него океанът бушуваше така, както никога преди не го бе виждал. Огромни вълни се разбиваха в скалите, отдръпваха се и пак се разбиваха. Светкавици проблясваха и се промъкваха между облаците като огромни змии. Като вените в собственото му тяло, по които течеше не просто кръв, а електричество. Последната светкавица се спусна като въже от небето и удари едно дърво в далечината. В същия миг то избухна в пламъци и се прекърши от корените. С най-силната гръмотевица се сля и предсмъртния му вой. Гласът му се затихна и потъна с дъжда в дълбините на океана. Единакът се строполи на скалата и с последни сили изскимтя. Сякаш проплака.
Пороят го обгърна с покров от сълзи.
~~~
Нападението бе жестоко. Двете вълчици скочиха едновременно. Единакът рязко се отдръпна и захапа сребристата за врата, но не успя да реагира достатъчно бързо. Сивата вълчица сключи челюсти около задния му десен крак и разтърси глава така, както куче разтърсва играчка. Бликна кръв и обагри муцуната и", докато го разкъсваше. Единакът нададе вой и с цялата си тежест я повали на земята. За секунди беззащитността и" му даде шанс да захапе меката част на корема и като побеснял да стиска зъби. Вълчицата скимтеше и дишаше тежко. Раните, които той нанасяше бяха смъртоносни. Тези, които му нанасяха, сякаш не ги забелязваше. Бавно се изправи и не можа навреме да отскочи, когато двама от мъжките скочиха към него в следващия момент. Зъбите им като кинжали раздраха кожата на гърба и гърдите му. Единакът се извъртя и одра единия по муцуната, ръмжейки. Вече започваше да губи силите си. Почти не чувстваше задния си крак. Но трябваше да се справи. Претърколи се и ги нападна. В тишината на настъпващата вечер отчетливо изтракаха челюсти, последвани от сподавен вой. Единакът бе успял да захапе по-дребния мъжки точно в областта на гръбнака, но другия - по-едрият от глутницата, в този миг се обърна и почти сдъвка мускулите на врата му. Болката избухна и за секунда Единакът се почувства сляп и напълно победен. Но въпреки всичко продължи натиска върху гръбнака, докато не чу хрущене. Струваше му огромно усилие да се обърне и да довърши тази битка. Изтрещя гръмотевица и това като че ли стресна вълка. Той извърна глава и уши към източника на този звук. Това беше моментът за нападение. Единакът скочи, като за малко не загуби равновесие заради наранения си крак, и захапа уязвимия врат. Едрият вълк нададе пронизителен вой от болка и изненада и направи опит да се дръпне. Последна, фатална грешка. Когато се отдръпна, Единакът стискаше така силно, че откъсна парче месо. Кръвта избълва като фонтан, топла и лепкава и заля муцуната му. Вълкът падна като отсечен, от гърлото му се разнесе хъхрене. Единакът се огледа. Третият мъжки беше избягал. Проблесна светкавица и дъждът се изля изведнъж. Гърмежите зачестиха и сякаш разтърсваха небосвода като земетресение. Всичко се сливаше в общо черно поле. Само хоризонта разделяше видимото от невидимото като тънка граница. Единакът знаеше, че това е краят. Цялото му тяло бе покрито с дълбоки рани, който не спираха да кървят. Накуцвайки се отправи към своя последен пристан. Към брега. Там щеше да умре. Въпреки всичко бе приятно да усеща как дъжда измива кръвта от него. Чувстваше се омърсен. Залиташе и почти постоянно трябваше да си почива. Земята под краката му се превръщаше на кал и всяка крачка напред му струваше неимоверни усилия.
Малко преди зазоряване успя да стигне. Изкачи се бавно на скалата, от чийто връх света се виждаше като на длан. Не спираше да вали, ураганен вятър го блъскаше в гърдите. Лапите му трепереха, дишаше все по трудно и на два пъти даже падна. Но не се отказа. Никоя сила на света не можеше да го спре.
Щом стъпи на върха, Единакът дигна гордо глава и нададе вой. Притворил очи, настръхнал с цялото си същество, усещаше могъществото на този неизбежен край. Дъждът се стичаше на вадички по муцуната му, обливаше раните по кожата му и падаше като куршуми в раната на крака му. Бурята, която се разразяваше, му даваше сили с всеки поет дъх, подемаше воят му и го усилваше. Отново и отново. На десетки метри под него океанът бушуваше така, както никога преди не го бе виждал. Огромни вълни се разбиваха в скалите, отдръпваха се и пак се разбиваха. Светкавици проблясваха и се промъкваха между облаците като огромни змии. Като вените в собственото му тяло, по които течеше не просто кръв, а електричество. Последната светкавица се спусна като въже от небето и удари едно дърво в далечината. В същия миг то избухна в пламъци и се прекърши от корените. С най-силната гръмотевица се сля и предсмъртния му вой. Гласът му се затихна и потъна с дъжда в дълбините на океана. Единакът се строполи на скалата и с последни сили изскимтя. Сякаш проплака.
Пороят го обгърна с покров от сълзи.
Следващ постинг
Предишен постинг
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
