Постинг
04.05.2011 00:47 -
"Бяла като мляко, червена като кръв" - Алесандро д'Авения
II.
~~~
Веднъж гледах документален филм за лъвовете. От храсталака излезе мъжкар с огромна грива и топлият глас за кадър каза: "Царят на гората има корона". И моята коса е свободна и буйна.
Колко е удобно да я оставям така, като лъвска грива. Колко е удобно никога да не ми се налага да я сресвам, да си представям, че се издига волно нагоре, също като мислите, които извират в главата ми - понякога избухват и се разпръскват. Аз подарявам мислите си на другите като онези мехурчета в току-що отворена кока-кола, които издават толкова вълнуващ звук! С косата си казвам безброй неща. Самата истина. Колко е вярно това, което казах.
Всички ме разбират само заради косата. Или поне другите от моята тайфа, другите пирати - Гъбата, Тубата, Кечето. Тате отдавна е вдигнал ръце. Майка ми само ме критикува заради нея. Баба едва не умря от инфаркт, като ме видя за пръв път с тази коса (но на деветдесет години това е нормално).
Защо толкова са се вторачили в косата ми? Първо ти казват: трябва да бъдеш истински, да се изразяваш, да бъдеш самия себе си! А опиташ ли се да покажеш какъв си, викват: нямаш индивидуалност, държиш се като всички останали. Що за логика? Върви, че ги разбери - или си какъвто си, или ставаш като всички останали. Не можеш да им угодиш. А истината е, че ми завиждат, най-вече плешивите. Ако оплешивея, ще се самоубия.
Но ако Беатриче не ме харесва, ще се подстрижа, само че първо трябва да си помисля. Защото може да е въпрос на принципи. Беатриче или ме обича какъвто съм, с такава коса, или нищо няма да се получи, защото как можем да бъдем заедно, ако не се разбираме за дреболийте? Всеки трябва да бъде верен на себе си и да приема другия такъв, какъвто е - вечно го казват по телевизията, - иначе що за любов е това? Как не разбираш, Беатриче? Но ти си в по-изгодна позиция - всичко в теб ми харесва.
Много са своенравни тези момичета. И вечно те са прави. Ако си хубава, светът е в краката ти, избираш когото искаш, правиш каквото искаш... и пак всички ти се възхищават. Какъв късмет!
А аз понякога не смея да изляза от къщи. Чувствам се толкова грозен, че се барикадирам в стаята и не поглеждам към огледалото. Бял. С бяло лице. Без цвят. Какво мъчение. Има обаче дни, когато и аз съм червен. Откъде изскокна това момче? Навличам най-подходящата тениска, обувам джински, които ми стоят добре, и ставам бог - Зак Ефрон не може да ми стъпи на малкия пръст. Тръгвам сам по улицата. На първата срещната мога да кажа: "Хей, красавице, да излезем довечера заедно, искам да ти дам тази невероятна възможност! Няма да съжаляваш - вървиш ли до мен, всички ще те гледат и ще се питат: как е успяла да го върже, по дяволите?! Приятелките ти ще се сбръчкат от завист."
Бог съм! Колко е пълен животът ми. Не спирам нито за миг. Ако не беше училището, щях да бъда спокоен, красив и прочут.
~~~
Нашето училище е кръстено на един герой от комиксите за Мики Маус - Хораций. Има олющени стени, ламперия в класните стаи, черните дъски са по-скоро сиви, а континентите и държавите по дрипавите географски карти са избледнели и се разбягват във всички посоки. Стените са в два цвята - бяло и кафяво, също като сладолед между две бисквитки. В училище обаче няма нищо сладко освен последния звънец, който сякаш иска да изкрещи: "Още една сутрин съсипахте между тия двуцветни стени. Спасявайте се!"
В редки случаи и от училището има някаква полза - например когато ми става тъпо и потъвам в бели мисли. Питам се къде отивам, какво правя, дали ще излезе нещо от мен, дали... Но за щастие в училище и на спортната площадка е пълно с приятели и познати в същото положение. Разговаряме за каквото ни хрумне и забравяме размишленията, които в крайна сметка не водят доникъде. Белите мисли са път към нищото, затова трябва да ги премахваш.
Седя в "Макдоналдс" с типичната миризма на "Макдоналдс" и дъвча студени картофки, а отсреща Нико потропва със сламката в чаша кока-кола.
- Не бива да мислиш за бялото.
Винаги ми го казва. И винаги е прав. Не случайно ми е най-добрият приятел. За мен Нико е като Уил Търнър за Джак Спароу. Спасяваме се взаимно поне по веднъж в месеца - нали затова сме приятели. Аз сам си подбирам приятелите. Това им е хубавото: че ги избираш и ти е добре с тях, защото си ги избрал точно каквито ги искаш. Но съучениците не можеш да подбереш. Трябва да ги приемеш каквито са, а това често си е жива мъка.
Нико е от Б клас (аз съм от Д) и играем футбол в един отбор, "Пиратите". Страхотни сме. А като влезеш в клас, налиташ на оная нервачка Електра. Да ти призлее още като и" чуеш името.
Някои хора направо си съсипват децата с шантави имена. На мен Лео си ми харесва. Имал съм късмет - като го чуеш, си представяш мощен красавец, който излиза от гъсталака като цар с буйна грива. И надава страховит рев. Или в моя случай, поне се опитва... Съдбата на всекиго е заложена в името му. Вижте Електра - що за име е това? Като оголен кабел - пипнеш ли го, хваща те ток. Сигурно затова вечно е нервна.
Или онзи пълен досадник Джакомо по прякор Смрадльо. Още едно шантаво име! Носил го е Джакомо Леопарди, който бил гърбав, без приятели и отгоре на всичко поет. Никой не разговаря с Джакомо. Защото смърди. Но и никой няма куража да му го каже в очите. Аз, откакто си паднах по Беатриче, всекидневно си пускам душ и се бръсна веднъж в месеца. Е, като не ще да се къпе - негова си работа. Но поне майка му може да го светне по тоя въпрос. Да, ама не. Добре де, а аз какво съм виновен? Света ли ще спасявам? Спайдърмен и без мен ще се справи.
Оригването на Нико ме сваля от облаците и аз отвръщам със смях:
- Прав си. Не трябва да мисля за бялото...
Нико ме потупва по рамото.
- Утре те искам нахъсан! Трябва да ги размажем ония нещастници!
Моментално се ободрявам. Та какво е училището без футболния турнир?
~~~
"Не знам защо го направих, не знам защо ми беше забавно да го направя и не знам защо ще го направя пак" - цялата ми житейска философия е концентрирана в тези велики думи на Барт Симпсън, моя единствен учител и наставник. Ето един пример. Днес даскалицата по история и философия е болна. И какво? Ще ни пратят заместничка. Както винаги някоя тъпа патка от майната си.
Недей да си позволяваш такъв език!
Сякаш чувам как кънтят заплашително думите на майка ми, но все пак си го позволявам. Иска ми се, и толкова! По правило всяка заместничка е въплъщение на вселенската тъпотия.
Първо: защото замества учител, който сам по себе си е говедо и следователно заместникът му става говедо на квадрат.
Второ: защото върши такава работа - що за живот е това да заместваш някой болен? Следователно затъпяваш и другите, тоест ставаш говедо на куб.
Дебнехме я на гюме - сигурно ще е грозна като смъртта, облечена в чистичка лилава рокля, - за да я обсипем с топчета дъвкана хартия, изстреляни с убийствена точност през тръбички от химикали.
Но в класната стая влиза някакъв млад образ. Сако и риза. Спретнат. Черни очи - прекалено черни за моя вкус. Тъмни очила върху твърде дългия нос. Чанта, пълна с книги. На няколко пъти повтаря, че обича специалността си. Само това ни липсва - ентуасиаст. Тия са най-лошите. Не му запомням името. Каза го, но аз разговарях със Силвия.
Със Силвия можеш да разговаряш за всичко. Много я харесвам и често я прегръщам. Просто защото ми е приятно, на нея също. Но не е мой тип. Иначе си я бива - можеш да и" говориш за всичко, а тя те слуша и дава умни съвети. Но и" липсва онова мъничко нещо - магията, очарованието. Онова, което има Беатриче. Един поглед на Беатриче те праща в света на мечтите. Беатриче е червена. Силвия е небесносиня като всички истински приятели. Заместникът обаче е просто черна прашинка в един безнадеждно бял ден.
Майната му, майната му, майната му на всичко!
следва продължение...
~~~
Веднъж гледах документален филм за лъвовете. От храсталака излезе мъжкар с огромна грива и топлият глас за кадър каза: "Царят на гората има корона". И моята коса е свободна и буйна.
Колко е удобно да я оставям така, като лъвска грива. Колко е удобно никога да не ми се налага да я сресвам, да си представям, че се издига волно нагоре, също като мислите, които извират в главата ми - понякога избухват и се разпръскват. Аз подарявам мислите си на другите като онези мехурчета в току-що отворена кока-кола, които издават толкова вълнуващ звук! С косата си казвам безброй неща. Самата истина. Колко е вярно това, което казах.
Всички ме разбират само заради косата. Или поне другите от моята тайфа, другите пирати - Гъбата, Тубата, Кечето. Тате отдавна е вдигнал ръце. Майка ми само ме критикува заради нея. Баба едва не умря от инфаркт, като ме видя за пръв път с тази коса (но на деветдесет години това е нормално).
Защо толкова са се вторачили в косата ми? Първо ти казват: трябва да бъдеш истински, да се изразяваш, да бъдеш самия себе си! А опиташ ли се да покажеш какъв си, викват: нямаш индивидуалност, държиш се като всички останали. Що за логика? Върви, че ги разбери - или си какъвто си, или ставаш като всички останали. Не можеш да им угодиш. А истината е, че ми завиждат, най-вече плешивите. Ако оплешивея, ще се самоубия.
Но ако Беатриче не ме харесва, ще се подстрижа, само че първо трябва да си помисля. Защото може да е въпрос на принципи. Беатриче или ме обича какъвто съм, с такава коса, или нищо няма да се получи, защото как можем да бъдем заедно, ако не се разбираме за дреболийте? Всеки трябва да бъде верен на себе си и да приема другия такъв, какъвто е - вечно го казват по телевизията, - иначе що за любов е това? Как не разбираш, Беатриче? Но ти си в по-изгодна позиция - всичко в теб ми харесва.
Много са своенравни тези момичета. И вечно те са прави. Ако си хубава, светът е в краката ти, избираш когото искаш, правиш каквото искаш... и пак всички ти се възхищават. Какъв късмет!
А аз понякога не смея да изляза от къщи. Чувствам се толкова грозен, че се барикадирам в стаята и не поглеждам към огледалото. Бял. С бяло лице. Без цвят. Какво мъчение. Има обаче дни, когато и аз съм червен. Откъде изскокна това момче? Навличам най-подходящата тениска, обувам джински, които ми стоят добре, и ставам бог - Зак Ефрон не може да ми стъпи на малкия пръст. Тръгвам сам по улицата. На първата срещната мога да кажа: "Хей, красавице, да излезем довечера заедно, искам да ти дам тази невероятна възможност! Няма да съжаляваш - вървиш ли до мен, всички ще те гледат и ще се питат: как е успяла да го върже, по дяволите?! Приятелките ти ще се сбръчкат от завист."
Бог съм! Колко е пълен животът ми. Не спирам нито за миг. Ако не беше училището, щях да бъда спокоен, красив и прочут.
~~~
Нашето училище е кръстено на един герой от комиксите за Мики Маус - Хораций. Има олющени стени, ламперия в класните стаи, черните дъски са по-скоро сиви, а континентите и държавите по дрипавите географски карти са избледнели и се разбягват във всички посоки. Стените са в два цвята - бяло и кафяво, също като сладолед между две бисквитки. В училище обаче няма нищо сладко освен последния звънец, който сякаш иска да изкрещи: "Още една сутрин съсипахте между тия двуцветни стени. Спасявайте се!"
В редки случаи и от училището има някаква полза - например когато ми става тъпо и потъвам в бели мисли. Питам се къде отивам, какво правя, дали ще излезе нещо от мен, дали... Но за щастие в училище и на спортната площадка е пълно с приятели и познати в същото положение. Разговаряме за каквото ни хрумне и забравяме размишленията, които в крайна сметка не водят доникъде. Белите мисли са път към нищото, затова трябва да ги премахваш.
Седя в "Макдоналдс" с типичната миризма на "Макдоналдс" и дъвча студени картофки, а отсреща Нико потропва със сламката в чаша кока-кола.
- Не бива да мислиш за бялото.
Винаги ми го казва. И винаги е прав. Не случайно ми е най-добрият приятел. За мен Нико е като Уил Търнър за Джак Спароу. Спасяваме се взаимно поне по веднъж в месеца - нали затова сме приятели. Аз сам си подбирам приятелите. Това им е хубавото: че ги избираш и ти е добре с тях, защото си ги избрал точно каквито ги искаш. Но съучениците не можеш да подбереш. Трябва да ги приемеш каквито са, а това често си е жива мъка.
Нико е от Б клас (аз съм от Д) и играем футбол в един отбор, "Пиратите". Страхотни сме. А като влезеш в клас, налиташ на оная нервачка Електра. Да ти призлее още като и" чуеш името.
Някои хора направо си съсипват децата с шантави имена. На мен Лео си ми харесва. Имал съм късмет - като го чуеш, си представяш мощен красавец, който излиза от гъсталака като цар с буйна грива. И надава страховит рев. Или в моя случай, поне се опитва... Съдбата на всекиго е заложена в името му. Вижте Електра - що за име е това? Като оголен кабел - пипнеш ли го, хваща те ток. Сигурно затова вечно е нервна.
Или онзи пълен досадник Джакомо по прякор Смрадльо. Още едно шантаво име! Носил го е Джакомо Леопарди, който бил гърбав, без приятели и отгоре на всичко поет. Никой не разговаря с Джакомо. Защото смърди. Но и никой няма куража да му го каже в очите. Аз, откакто си паднах по Беатриче, всекидневно си пускам душ и се бръсна веднъж в месеца. Е, като не ще да се къпе - негова си работа. Но поне майка му може да го светне по тоя въпрос. Да, ама не. Добре де, а аз какво съм виновен? Света ли ще спасявам? Спайдърмен и без мен ще се справи.
Оригването на Нико ме сваля от облаците и аз отвръщам със смях:
- Прав си. Не трябва да мисля за бялото...
Нико ме потупва по рамото.
- Утре те искам нахъсан! Трябва да ги размажем ония нещастници!
Моментално се ободрявам. Та какво е училището без футболния турнир?
~~~
"Не знам защо го направих, не знам защо ми беше забавно да го направя и не знам защо ще го направя пак" - цялата ми житейска философия е концентрирана в тези велики думи на Барт Симпсън, моя единствен учител и наставник. Ето един пример. Днес даскалицата по история и философия е болна. И какво? Ще ни пратят заместничка. Както винаги някоя тъпа патка от майната си.
Недей да си позволяваш такъв език!
Сякаш чувам как кънтят заплашително думите на майка ми, но все пак си го позволявам. Иска ми се, и толкова! По правило всяка заместничка е въплъщение на вселенската тъпотия.
Първо: защото замества учител, който сам по себе си е говедо и следователно заместникът му става говедо на квадрат.
Второ: защото върши такава работа - що за живот е това да заместваш някой болен? Следователно затъпяваш и другите, тоест ставаш говедо на куб.
Дебнехме я на гюме - сигурно ще е грозна като смъртта, облечена в чистичка лилава рокля, - за да я обсипем с топчета дъвкана хартия, изстреляни с убийствена точност през тръбички от химикали.
Но в класната стая влиза някакъв млад образ. Сако и риза. Спретнат. Черни очи - прекалено черни за моя вкус. Тъмни очила върху твърде дългия нос. Чанта, пълна с книги. На няколко пъти повтаря, че обича специалността си. Само това ни липсва - ентуасиаст. Тия са най-лошите. Не му запомням името. Каза го, но аз разговарях със Силвия.
Със Силвия можеш да разговаряш за всичко. Много я харесвам и често я прегръщам. Просто защото ми е приятно, на нея също. Но не е мой тип. Иначе си я бива - можеш да и" говориш за всичко, а тя те слуша и дава умни съвети. Но и" липсва онова мъничко нещо - магията, очарованието. Онова, което има Беатриче. Един поглед на Беатриче те праща в света на мечтите. Беатриче е червена. Силвия е небесносиня като всички истински приятели. Заместникът обаче е просто черна прашинка в един безнадеждно бял ден.
Майната му, майната му, майната му на всичко!
следва продължение...
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
