Постинг
02.05.2011 00:40 -
"Бяла като мляко, червена като кръв" - Алесандро д'Авения
За всички, които не са чели тази прекрасна книга...
За всички, които си я препрочитат във всеки свободен момент...
Заслужава си!
~~~
Всяко нещо е цвят. Всяко чувство е цвят. Тишината е бяла. Всъщност не понасям белия цвят - той няма граници. Бели нощи, бели петна в паметта, да развееш бялото знаме, да предадеш бял лист, бял кичур в косите... А и бялото дори не е цвят. Не е нищо, също като тишината. Едно нищо без думи и без музика. Не понасям да оставам сам или в тишина, което е едно и също. От самотата усещам болка малко над стомаха или вътре в стомаха, която ме кара да яхвам раздрънкания си мотопед без спирачки (кога ли ще се наканя да го дам на ремонт?) и да обикалям напосоки, гледайки в очите срещнатите момичета, за да знам, че не съм сам. Ако някоя ме погледне, значи съществувам.
Но защо съм такъв? Губя контрол над себе си. Не умея да бъда сам. Нуждая се... и аз не знам от какво. Ама че гадно! Но пък за сметка на това си имам айпод. Да, така е, защото, когато излизаш и знаеш, че в училище те чака ден с вкус на прашен асфалт, а после тунел от скука между домашните работи, родителите и кучето и всичко това се повтаря, докато смъртта ви раздели, тогава може да те спаси само подходящата музика. Пъхаш си две слушалки в ушите и прекрачваш в друго измерение. Прекрачваш в емоцията на верния свят. Ако искам да се влюбя - мелодичен рок. Ако искам да се заредя - чист метал. Ако искам да вдигна градуса - рап и разни весели простотийки. Така не оставам сам... в бялото. Някой ме придружава и дава цвят на пътуването ми.
Не че скучая. Защото имам хиляди планове, десетки хиляди желания, милиони мечти за преследване, милиарди неща за започване. Но нито едно не успявам да подхвана както трябва, защото никой не се интересува. И тогава си казвам: Лео, за чий ти трябва да се захващаш? Зарежи, радвай се на това, което имаш.
Животът е само един и когато става бял, моят компютър е най-добрият начин да го оцветя - винаги намирам с кого да си чатя (моят ник е Пирата, като Джони Деп). Това поне го умея - да слушам другите. Кара ме да се чувствам добре. Или пък грабвам стария мотопед без спирачки и обикалям без цел. Ако имам цел, отивам при Нико да изсвирим две песни - той на баса, аз със солото. Някой ден ще бъдем прочути, ще си имаме собствена банда и ще я наречем "Тайфата". Нико казва, че би трябвало и да пея, защото имам хубав глас, но аз се срамувам. С китарата пеят пръстите, а те никога не се изчервяват. Никой не освирква китариста, но певците...
Ако Нико е зает, се срещам с другите на спирката. Имам предвид автобусната спирка пред училище, където всяко влюбено момче е обявило на света любовта си. Няма начин да не намеря някого, случва се там да висят и момичета. Понякога виждам дори Беатриче, заради която всъщност ходя на тази спирка.
Странно - сутрин не искаме и да чуем за училището, а следобед всички продължаваме да се мотаем там. Разликата е, че ги няма вампирите, тоест даскалите - тия кръвопийци вече са се прибрали у дома да се укрият по саркофазите си в очакване на следващите жертви. Само че за разлика от вампирите даскалите действат по светло.
Но ако Беатриче е пред училище, всичко става различно. Зелени очи, които покриват цялото и" лице, когато ги разшири от учудване. Червени коси, които сякаш събуждат зората, щом ги разтръска. Малко думи, но право в целта. Ако беше филм... не, още не е измислен такъв жанр. Ако беше аромат - пясък в ранно утро, когато плажът е сам с морето. Цвят? Беатриче е червеният цвят. Както любовта е червена. Буря. Ураган, който те отнася. Земетресение, което разбива тялото ти на парчета. Така се чувствам всеки път, когато я видя. Тя още не знае, но някой ден ще и" кажа.
Да, някой ден ще и" кажа, че е създадена само за мен и аз за нея. Така е, няма спасение - когато го разбере, всичко ще стане съвършено като на кино. Трябва само да подбера правилния момент и най-добрата прическа. Защото си мисля, че проблемът е най-вече в косата ми. Ако Беатриче ме помоли, ще се подстрижа. Ами ако после си загубя силите като онзи Самсон от Библията? Не, Пирата не може да се подстригва. Лъв без грива не е лъв. Не случайно са ме нарекли Лео.
следва продължение...
За всички, които си я препрочитат във всеки свободен момент...
Заслужава си!
~~~
Всяко нещо е цвят. Всяко чувство е цвят. Тишината е бяла. Всъщност не понасям белия цвят - той няма граници. Бели нощи, бели петна в паметта, да развееш бялото знаме, да предадеш бял лист, бял кичур в косите... А и бялото дори не е цвят. Не е нищо, също като тишината. Едно нищо без думи и без музика. Не понасям да оставам сам или в тишина, което е едно и също. От самотата усещам болка малко над стомаха или вътре в стомаха, която ме кара да яхвам раздрънкания си мотопед без спирачки (кога ли ще се наканя да го дам на ремонт?) и да обикалям напосоки, гледайки в очите срещнатите момичета, за да знам, че не съм сам. Ако някоя ме погледне, значи съществувам.
Но защо съм такъв? Губя контрол над себе си. Не умея да бъда сам. Нуждая се... и аз не знам от какво. Ама че гадно! Но пък за сметка на това си имам айпод. Да, така е, защото, когато излизаш и знаеш, че в училище те чака ден с вкус на прашен асфалт, а после тунел от скука между домашните работи, родителите и кучето и всичко това се повтаря, докато смъртта ви раздели, тогава може да те спаси само подходящата музика. Пъхаш си две слушалки в ушите и прекрачваш в друго измерение. Прекрачваш в емоцията на верния свят. Ако искам да се влюбя - мелодичен рок. Ако искам да се заредя - чист метал. Ако искам да вдигна градуса - рап и разни весели простотийки. Така не оставам сам... в бялото. Някой ме придружава и дава цвят на пътуването ми.
Не че скучая. Защото имам хиляди планове, десетки хиляди желания, милиони мечти за преследване, милиарди неща за започване. Но нито едно не успявам да подхвана както трябва, защото никой не се интересува. И тогава си казвам: Лео, за чий ти трябва да се захващаш? Зарежи, радвай се на това, което имаш.
Животът е само един и когато става бял, моят компютър е най-добрият начин да го оцветя - винаги намирам с кого да си чатя (моят ник е Пирата, като Джони Деп). Това поне го умея - да слушам другите. Кара ме да се чувствам добре. Или пък грабвам стария мотопед без спирачки и обикалям без цел. Ако имам цел, отивам при Нико да изсвирим две песни - той на баса, аз със солото. Някой ден ще бъдем прочути, ще си имаме собствена банда и ще я наречем "Тайфата". Нико казва, че би трябвало и да пея, защото имам хубав глас, но аз се срамувам. С китарата пеят пръстите, а те никога не се изчервяват. Никой не освирква китариста, но певците...
Ако Нико е зает, се срещам с другите на спирката. Имам предвид автобусната спирка пред училище, където всяко влюбено момче е обявило на света любовта си. Няма начин да не намеря някого, случва се там да висят и момичета. Понякога виждам дори Беатриче, заради която всъщност ходя на тази спирка.
Странно - сутрин не искаме и да чуем за училището, а следобед всички продължаваме да се мотаем там. Разликата е, че ги няма вампирите, тоест даскалите - тия кръвопийци вече са се прибрали у дома да се укрият по саркофазите си в очакване на следващите жертви. Само че за разлика от вампирите даскалите действат по светло.
Но ако Беатриче е пред училище, всичко става различно. Зелени очи, които покриват цялото и" лице, когато ги разшири от учудване. Червени коси, които сякаш събуждат зората, щом ги разтръска. Малко думи, но право в целта. Ако беше филм... не, още не е измислен такъв жанр. Ако беше аромат - пясък в ранно утро, когато плажът е сам с морето. Цвят? Беатриче е червеният цвят. Както любовта е червена. Буря. Ураган, който те отнася. Земетресение, което разбива тялото ти на парчета. Така се чувствам всеки път, когато я видя. Тя още не знае, но някой ден ще и" кажа.
Да, някой ден ще и" кажа, че е създадена само за мен и аз за нея. Така е, няма спасение - когато го разбере, всичко ще стане съвършено като на кино. Трябва само да подбера правилния момент и най-добрата прическа. Защото си мисля, че проблемът е най-вече в косата ми. Ако Беатриче ме помоли, ще се подстрижа. Ами ако после си загубя силите като онзи Самсон от Библията? Не, Пирата не може да се подстригва. Лъв без грива не е лъв. Не случайно са ме нарекли Лео.
следва продължение...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
