Постинг
11.01.2011 03:44 -
За живота през моя поглед
Аромат на люляк в късен летен следобед. Безоблачно е настроението ми днес. Излежавам се в центъра на една зелена полянка, в центъра на парка, в центъра на града, в центъра на държавата, в центъра на континента, в центъра на света, в центъра на космоса, в центъра на галактиката, в центъра на нищото... Летя и в същото време съм тук долу. И никой не ме вижда.
Чувствам се.
И без да осъзная момента на усмивката, притварям очи. Колко важно е човек сам да се почувства. Говоря за малки парченца пъзел, който със съединяването си представляват красива картина... От най-малкото, до най-голямото. С пръстите си докосвам тревата, прокарвам длан по земята, може би ме е гъдел, може би затаявам дъх. Не знам. Не мисля. Просто чувствам света около себе си... Докато лежа, наблюдавам небето и вдъхвам от живота с всичките си сетива. Някъде в пространството, отвъд моя поглед, птиците пеят, чуруликат, боричкат се, къпят се в локви, във фонтани и чешмички; изтръскват перата си почти сърдито и наперено подскачат, въртейки главата си може би бавно и съсредоточено, може би бързо и някак нервно; летят във формата на буквата V, летят в ято, което с всеки следващ завой променя формата си, разпада се и пак се събира; те са цветни, черни, бели, различни, прелетни... Може би за някои от тях съм чувала легенди, приказки, предания, може би дори смешки и нарицателни изрази. Но те са тук и там, усещам ги. И съм щастлива.
Обръщам се на една страна и наблюдавам мравки, носещи всякаква храна към мравуняка; виждам зрънца ориз, жито, малки сламки, насекоми; виждам как бързичко влизат и излизат от своя дом, приличащ на вулкан; как, сблъсквайки се с някоя тревичка, я заобикалят и продължават напред. Колко различни са една от друга - едри, почти черни, и съвсем дребнички, кафяви, с коремче и глава с антенки, може би красиви по свой си начин, сръчни и интересни от гледна точка на мен, Човека, ходещ като Бог измежду тях, тъпчейки, незаинтересован, целеустремен, жесток, който забравя и пише на цветни листчета, за да си напомни... Ама че странно...
Прикривам с ръка очите си и си представям дъга, може би ухаеща на дъжд, многоцветна, ярка, вълшебна, безкрайна; може би е мост към седмото небе, може би - пързалка; може би е сладка и хрупкава; лепкава, като захарен памук и неустоима за детето в мен... Може би започва от облаците и завършва на дъното на реката, където риби със странни очи и дълги перки изпускат милиони балончета въздух, докато заобикалят единият край на дъгата, поемайки по своя незнаен път през дълбините... Допирът до дъгата е като усещането, че прокарваш върховете на пръстите си по вода - неземно, нежно, неповторимо чувство.
... Просто знам.
следва продължение
Чувствам се.
И без да осъзная момента на усмивката, притварям очи. Колко важно е човек сам да се почувства. Говоря за малки парченца пъзел, който със съединяването си представляват красива картина... От най-малкото, до най-голямото. С пръстите си докосвам тревата, прокарвам длан по земята, може би ме е гъдел, може би затаявам дъх. Не знам. Не мисля. Просто чувствам света около себе си... Докато лежа, наблюдавам небето и вдъхвам от живота с всичките си сетива. Някъде в пространството, отвъд моя поглед, птиците пеят, чуруликат, боричкат се, къпят се в локви, във фонтани и чешмички; изтръскват перата си почти сърдито и наперено подскачат, въртейки главата си може би бавно и съсредоточено, може би бързо и някак нервно; летят във формата на буквата V, летят в ято, което с всеки следващ завой променя формата си, разпада се и пак се събира; те са цветни, черни, бели, различни, прелетни... Може би за някои от тях съм чувала легенди, приказки, предания, може би дори смешки и нарицателни изрази. Но те са тук и там, усещам ги. И съм щастлива.
Обръщам се на една страна и наблюдавам мравки, носещи всякаква храна към мравуняка; виждам зрънца ориз, жито, малки сламки, насекоми; виждам как бързичко влизат и излизат от своя дом, приличащ на вулкан; как, сблъсквайки се с някоя тревичка, я заобикалят и продължават напред. Колко различни са една от друга - едри, почти черни, и съвсем дребнички, кафяви, с коремче и глава с антенки, може би красиви по свой си начин, сръчни и интересни от гледна точка на мен, Човека, ходещ като Бог измежду тях, тъпчейки, незаинтересован, целеустремен, жесток, който забравя и пише на цветни листчета, за да си напомни... Ама че странно...
Прикривам с ръка очите си и си представям дъга, може би ухаеща на дъжд, многоцветна, ярка, вълшебна, безкрайна; може би е мост към седмото небе, може би - пързалка; може би е сладка и хрупкава; лепкава, като захарен памук и неустоима за детето в мен... Може би започва от облаците и завършва на дъното на реката, където риби със странни очи и дълги перки изпускат милиони балончета въздух, докато заобикалят единият край на дъгата, поемайки по своя незнаен път през дълбините... Допирът до дъгата е като усещането, че прокарваш върховете на пръстите си по вода - неземно, нежно, неповторимо чувство.
... Просто знам.
следва продължение
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
