Постинг
05.05.2010 19:41 -
Утрешният ден - болезнено различен от днешният
Днес беше последният ми учебен ден. И не мога да повярвам, че всичко приключи... Не мога да повярвам, че в понеделник няма да отида на училище, няма да потискам онова притеснение преди изпитване, което ме кара да сядам на най-задния чин, да чета и препрочитам уроците и да притискам длани в скута си...
Няма да правя новогодишни равносметки - просто ще изплача мъката си. Защото спомените прииждат като буреносни облаци и... знаеш ли? - носят ми проливен дъжд. Солен. Падащ с тежки капки.
Няма дъга...
5-те години отлетяха както... вчера. Минутите, часовете, дните, месеците - толкова много емоции! Подкрепа, съвети, сблъсъци на интереси, премълчани думи, прегръдки, предателства, обиди и извинения, любов, смях, сълзи. Заедно и всеки за себе си. В нашето малко общество. Ние. Аз и другите. Едно цяло.
"Каквото беше, беше."
В този ден подобна фраза придобива горчив привкус още с изричането. След нея - точка (а така ми се иска да е многоточие). Краят. На изречението, на всичко общо, на шумната класна стая, на сутрешното кафе със съученици, на пищовите по време на контролно, на рисунките в края на тетрадката по време на скучен час, на смачканите бележки с почти безмислени изречения и "ха-ха-ха :D" ...
Разделяме се.
На "нашето място" отвън вече други ще стоят. На дъската други ръце ще чертаят с разкривен почерк своя път. Пътят към израстването. Бъдещи доктори... или не съвсем.
Ще ми липсват хората, които дадоха всичко от себе си, за да получат в замяна може би по-малко от очакваното. Дадоха ми знания и умения. Дадоха ми незабравими мигове. Дадоха ми важни житейски уроци. А някои от тях си заминаха завинаги. Може би на по-добро място... Боже, искаше ми се да мога да им стисна ръката и да им кажа, че усилията им са възнаградени. Че всички нерви и компромиси са си стрували... И че това, което са направили, няма да се забрави...
На прага съм. На Големият Живот. А след мен вратата бавно се притваря. Не чувам последният звънец и букетите с цветя се размиват като боя от детска рисунка.
В този ден, в моят свят, вали проливен дъжд.
"Аз бях тук!"
"Благодаря Ви!"
05.05.2010г.
Няма да правя новогодишни равносметки - просто ще изплача мъката си. Защото спомените прииждат като буреносни облаци и... знаеш ли? - носят ми проливен дъжд. Солен. Падащ с тежки капки.
Няма дъга...
5-те години отлетяха както... вчера. Минутите, часовете, дните, месеците - толкова много емоции! Подкрепа, съвети, сблъсъци на интереси, премълчани думи, прегръдки, предателства, обиди и извинения, любов, смях, сълзи. Заедно и всеки за себе си. В нашето малко общество. Ние. Аз и другите. Едно цяло.
"Каквото беше, беше."
В този ден подобна фраза придобива горчив привкус още с изричането. След нея - точка (а така ми се иска да е многоточие). Краят. На изречението, на всичко общо, на шумната класна стая, на сутрешното кафе със съученици, на пищовите по време на контролно, на рисунките в края на тетрадката по време на скучен час, на смачканите бележки с почти безмислени изречения и "ха-ха-ха :D" ...
Разделяме се.
На "нашето място" отвън вече други ще стоят. На дъската други ръце ще чертаят с разкривен почерк своя път. Пътят към израстването. Бъдещи доктори... или не съвсем.
Ще ми липсват хората, които дадоха всичко от себе си, за да получат в замяна може би по-малко от очакваното. Дадоха ми знания и умения. Дадоха ми незабравими мигове. Дадоха ми важни житейски уроци. А някои от тях си заминаха завинаги. Може би на по-добро място... Боже, искаше ми се да мога да им стисна ръката и да им кажа, че усилията им са възнаградени. Че всички нерви и компромиси са си стрували... И че това, което са направили, няма да се забрави...
На прага съм. На Големият Живот. А след мен вратата бавно се притваря. Не чувам последният звънец и букетите с цветя се размиват като боя от детска рисунка.
В този ден, в моят свят, вали проливен дъжд.
"Аз бях тук!"
"Благодаря Ви!"
05.05.2010г.
Вече знаеш...
цитирайsummerstorm написа:
Вече знаеш...
Може би si, може би no... Only God knows, amigo...
Не мога да повярвам, че всичко това е писано от 19-годишно момиче. Толкова зрялост има във всяка дума, във всяко изразено чувство!... И на мен искрено ми се прииска да стисна ръката на онези, от които си научила всичко това...
Добре дошла в Големият Живот, който е също Училище! Ето, днес, аз от теб научих прекрасни неща. Благодаря!
цитирайДобре дошла в Големият Живот, който е също Училище! Ето, днес, аз от теб научих прекрасни неща. Благодаря!
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
