Постинг
24.03.2010 00:26 -
Посветено
"Човече, няма друго място като България!"
Един съвсем искрен коментар, събиращ в себе си толкова много. България...
Дума, изпълнена с живот. Поемаш дълбоко въздух и я изричаш. Като шепот, като повей - толкова ефирно. Настръхваш и притихваш. Притваряш очи и не мислиш за нищо. Усещаш. Отваряш сетивата си за музиката. За космическия звук на гайдата. Съпреживяваш болката, вибрираща с всяка фибра на тялото. Безсилен си да задържиш сълзите. От умиление и мъничко вина. От това, че си забравил какво е да плачеш за българското. Родното. Бащиното...
Аз направих своя избор. И той е правилен. Личен. Окончателен. Аз избирам да остана. Избирам дома пред чуждото. Избирам България, защото я чувствам. Защото това е моето място. Тук съм станала това, което съм. Тук виждам красотата и искрицата надежда за по-добро. Оставам, за да мога всяка пролет да виждам щъркелите и лястовичките под стряхата. Оставам заради усещането, което ми носи вечерния бриз и гальовната ласка на морските вълни. Оставам заради тръпчивия вкус на носталгия, който ми дава безкрайната пътека в планината, осеяна с есенни листа. Оставам заради едва доловимия звук от падащи снежинки и емоциите, които пораждат у мен. Оставам заради погачата и киселото мляко на баба. Оставам заради семейните традиции и топлината, която разпръсква домашното огнище. Оставам заради хвърленият кръст във водата, който чака да бъде изваден. Оставам, защото вярвам в Бог. Безпрекословно. Оставам заради "сълзите" на зарязана лоза. Оставам заради първото червено яйце. Оставам, защото знам, че има на кого да разчитам, ако се обадя в 2ч. през нощта.
Оставам, защото имам сили. Защото знам, че ще се справя. Защото, преди всичко, съм българка. И ще продължавам да се гордея с това.
А ти, дори и да заминеш, не забравяй от къде си тръгнал, защото...
"... рано или късно пак се върнеш тук. Сигурна съм, защото това място ти принадлежи, както и ти на него. Това е изписано във всяка извивка на лицето ти, в начина по който ходиш, по който говориш, дори в начина, по който присвиваш очи, когато виждаш някого за пръв път. Затова няма за къде да бързаш. Пътят е пред теб, както е казала Библията. Но тръгни по него жив. Не бъди дух. А ако не успееш, по-добре не се връщай."
Ти сам избираш колко ще се забавиш. И знай едно - винаги ще има кой да те посрещне. Дори и вятъра с прегръдката невидима, напевно ще ти шепне - "Добре дошъл! Очаквах те..."
Един съвсем искрен коментар, събиращ в себе си толкова много. България...
Дума, изпълнена с живот. Поемаш дълбоко въздух и я изричаш. Като шепот, като повей - толкова ефирно. Настръхваш и притихваш. Притваряш очи и не мислиш за нищо. Усещаш. Отваряш сетивата си за музиката. За космическия звук на гайдата. Съпреживяваш болката, вибрираща с всяка фибра на тялото. Безсилен си да задържиш сълзите. От умиление и мъничко вина. От това, че си забравил какво е да плачеш за българското. Родното. Бащиното...
Аз направих своя избор. И той е правилен. Личен. Окончателен. Аз избирам да остана. Избирам дома пред чуждото. Избирам България, защото я чувствам. Защото това е моето място. Тук съм станала това, което съм. Тук виждам красотата и искрицата надежда за по-добро. Оставам, за да мога всяка пролет да виждам щъркелите и лястовичките под стряхата. Оставам заради усещането, което ми носи вечерния бриз и гальовната ласка на морските вълни. Оставам заради тръпчивия вкус на носталгия, който ми дава безкрайната пътека в планината, осеяна с есенни листа. Оставам заради едва доловимия звук от падащи снежинки и емоциите, които пораждат у мен. Оставам заради погачата и киселото мляко на баба. Оставам заради семейните традиции и топлината, която разпръсква домашното огнище. Оставам заради хвърленият кръст във водата, който чака да бъде изваден. Оставам, защото вярвам в Бог. Безпрекословно. Оставам заради "сълзите" на зарязана лоза. Оставам заради първото червено яйце. Оставам, защото знам, че има на кого да разчитам, ако се обадя в 2ч. през нощта.
Оставам, защото имам сили. Защото знам, че ще се справя. Защото, преди всичко, съм българка. И ще продължавам да се гордея с това.
А ти, дори и да заминеш, не забравяй от къде си тръгнал, защото...
"... рано или късно пак се върнеш тук. Сигурна съм, защото това място ти принадлежи, както и ти на него. Това е изписано във всяка извивка на лицето ти, в начина по който ходиш, по който говориш, дори в начина, по който присвиваш очи, когато виждаш някого за пръв път. Затова няма за къде да бързаш. Пътят е пред теб, както е казала Библията. Но тръгни по него жив. Не бъди дух. А ако не успееш, по-добре не се връщай."
Ти сам избираш колко ще се забавиш. И знай едно - винаги ще има кой да те посрещне. Дори и вятъра с прегръдката невидима, напевно ще ти шепне - "Добре дошъл! Очаквах те..."
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
