Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: damned
Категория: Други
Прочетен: 439779
Постинги: 145
Коментари: 261
Гласове: 1479
Постинг
24.11.2009 16:42 - Размисли. До болка лишени от щастие.
Автор: damned Категория: Други   
Прочетен: 1349 Коментари: 0 Гласове:
0



Това е един пост с лични размисли към днешна дата, целящ (вече) да покаже щастието като не-огледален израз на общуване между хората.

Днес с една съученичка решихме да поседим малко в парка, прибирайки се от училище. В ден като този - мъгливо, но все пак слънчево - се сблъсквахме с всякакви хора - бързащи, говорещи по телефона, без нито една тревога, която да загрозява по някакъв начин маската на безразличието, сложена още преди да са се качили в асансьора на тръгване от блока.
(Понеже повечето ми познати използват определението за щастие и искрен смях "лигавене", аз ще използвам думата "развеселени". Просто ми звучи по-човешки. :) )
Та... Бяхме доста развеселени, без да има конкретна причина за това. Каквото и да се опитвахме да кажем, наяве излизаше само смях и... смях. А хората наоколо... просто ни гледаха с изписано в очите недоверие, сякаш ни преценяваха набързо дали сме нормални. Или дали сме взимали стимуланти. Че какво смешно би могло да има в един делничен ден като вторник, в 14ч. следобяд, като наоколо няма нищо, което може да е причина за смеха и... о, Боже - те да не са го видяли?! Изведнъж почувствах съжаление и ми докривя. ... И ето че за милионен път изниква (противния ми!) въпрос - "Защо?" Защо Да и защо Не... Защо да се смеят, когато имат куп проблеми за осмисляне и решаване; Защо да издават емоциите си пред огромна тълпа, и с това да покажат, че (примерно) са хора и умеят да чувстват... Най-много да изглеждат като луди или раними.
Или пък: Защо да не се поспрат за малко и с безпричинна усмивка да погледнат небето, а после да подхвърлят някоя троха на разхождащите се в парка гълъби и врабчета; Защо да не направят нещо щуро, нещо спонтанно; Защо не разгледат старите албуми със снимки и да не си пуснат приятна музика, носеща аромата и шума на вълните от онова... тяхното лято...
Защо? Отговор сигурно има. И Той е някъде там - сред тълпата. (Той - Смеха).

Нещото, което обаче ме подразни, бе че всички, които седяха на околните пейки, станаха и се отдалечиха. Сякаш сме болни и пръскаме зараза. Сякаш сме луди, пуснати предсрочно от "кукувелника". Сякаш сме актьори, смеещи се сами на спомена за весел скеч. Сякаш им се подиграваме. Или знам ли... Смеейки се, някъде дълбоко в себе си кроим таен план, който те не са в състояние да разкрият и/или предотвратят.
И за пореден път се питам: Кое е оправданието, което набързо скалъпваме някъде дълбоко в съзнанието си, за да не сме щастливи? Отмина ли модата на чисто човешките емоции и чувства? Ежедневието ли ни прави далтонисти, та не различаваме синьото небе и розовите балони? Или сълзите, пропити във всяка мебел на самотните ни домове късно вечер, ни заслепяват?
Накъдето и да погледна, виждам само маски. Маски... Маски. МАСКИ!!!
Иска ми се хората да се усмихват. Но не просто да разтеглят устни и... до там. Иска ми се да виждам бръчиците около очите и трапчинките на бузите. Иска ми се да можеха по някакъв начин да прогледнат... За всичко, заобикалящо ги. Да сложат "розовите очила" и да погледнат към безкрая. Иска ми се да не са безчувствени. Иска ми се да не се срамуват и/или страхуват от това да се смеят с глас, а не просто да се хихикат и да прикриват устни с ръка.

Толкова много ми се иска...

Май е време да спра стимулантите.

Присъдата е окончателна.
ТЕ КАЗАХА!


Тагове:   болка,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене