Струва си да пиша за днешният ден. Ден, в който бях толкова щастлива, в който се смях от сърце за повече от броени секунди... и в който се оставих на слънчевите лъчи да погалят кожата ми, докато стоя със затворени очи и 
(чуваш ли ме наистина, когато говоря...)
както почвата попива водата, така и аз попивах топлината. В днешният ден намерих всичко онова, което търсех - материално и духовно. В този момент, в който изпитвах нужда, аз получих дори много повече от желаното... Даде ми го едно прекрасно човешко същество, което ще нарека Магьосника.
Знаех, че ще го срещна вечерта. Може би точно поради тази причина бях толкова щастлива през целият ден. Трудно ми беше дори да заспя предната вечер, само като си помислех за тези очи. 
Безбрежни езера в ранна лятна утрин. 
Буреносни облаци, притискащи в задушаваща прегръдка вечерното небе.
Милиарди галактики и звезди в очите ти, когато говориш с истинска страст за важните неща. 
Камък бе лицето ти, когато се оставяше на хаосът от чувства да те повдигне като вихрушка и да те запрати към мен... тогава те видях. 
Колко много се нуждаеш от любов... Любов, каквато трябва да бъде - истинска, човешка и всеопрощаваща.  И без значение колко хора имаше наоколо, аз ги видях. Просто се огледах и видях. Празните им погледи и празните им слова. Приказки и безмислени думи. 
В началото бе Словото.
... сега е просто грозна клюка.
Погледнах теб и видях смисъл. Смисъл да прекрача прага и на следващият ден, както и да оставям слънцето да ме целува. 
Истински смисъл, изграден от думи. Всички тези мимически мускули по лицето ти се задвижваха като сложен механизъм, за да ме пренесат някъде далеч. 
През девет планини в десета. 
Там, където трябва да изтрия девет чифта железни обувки, за да пристигна.
Там, където трябваше просто да оставя гласа ти да ме напътства, точно като този дето понякога чувам в себе си и се нарича Съвест. 
Прибрах се у дома. 
Не исках да се прибирам, всъщност. 
Исках да остана с теб, но виждах колко изморен си. Разбирам те, без да си казал и дума. Просто те наблюдавам и те усещам. И ми се иска да можех да ти дам от своята енергия, от своите слънчеви лъчи и да взема от болката ти. Чрез нея ти ми откри други пътища, други светове, други чувства.

Истински магоьсник! 

"Благодаря ти, че дойде!" 
Това беше мига, в който щях да се разпадна на хиляди, хиляди частици...
Сякаш задържах в себе си 10 000 кубични метра вода и всеки момент бента щеше да се разруши...
Живея до реката, Магьоснико, а се давя в себе си. 
Тази вечер ти беше моето спасение...