... както казваше старият Рафики на Симба, преди да го прегърне и да го остави да се изкачи сам на върха на скалата и да изреве като лъв в края на филма. Хубаво сравнение! 
Понякога намирам себе си в тези анимации. Намирам за очарователно това проектиране на човешки качества върху животни, защото само така можем да се видим отстрани на какво приличаме. Колко сме долни! Колко грозно се държим, как хвърляме думите си като камъни и убиваме, убиваме, убиваме. Съдим без да имаме право. Възползваме се. Хитруваме. Живеем на чужд гръб. Ту сме вълка, ту сме лисицата. Хиената. Лъвът. Хищници...
Защо никога не се вживяваме в ролята на гълъба? Защо не сме надеждата, не сме новото начало, не сме дъгата след потопа? 
Защо сме змията и ябълката? Защо сме греха, а не изкуплението? 

Веднъж ми каза, че "Защо?" е най-трудният въпрос за отговаряне... И добави, че той е такъв само тогава, когато е зададен неправилно.
Знаеш ли, нямам притеснения дали съм го задала правилно, защото съм премислила много, преди да го задам. Следователно е на място зададен. Това, което ме убива е, че няма да получа отговор.
Не и сега.
Не и от теб.

Това, за което пиша всичките тези изречения, е за да ти кажа какво се случва с мен.
Опитвам се да бъда по-добра. Правя го заради теб, като преди това егоистично съм го направила заради себе си. Не те лъжа. Опитвам се и ми е ужасно трудно. Помагам на другите, но никой не помага на мен. Няма го този така желан кръговрат - да получиш това, което си дал. Сигурно ще го получа по-късно, или изобщо няма да го получа, ако продължа да мисля за наградата, а не за пътя, който ми предстои.
Твърде много запетайки. Нужни са, за да разбереш къде си поемам дъх. Да ме усетиш на малко по-лично ниво.
Днес валя дъжд. Пролетен, изненадващ, лек дъждец. След него кокичетата в двора ухаеха на любов.
Теб отново те няма. Всъщност заради теб (отново) е всичко това. Пак те няма. Но аз съм тук. Винаги съм тук. Също като моя баща - присъствам.
Не спирам да работя върху себе си. Коства ми адски много да си "слагам цедка" на устата. Това е като да се откажеш от отвратителен навик. Каквото и да правиш, мислите те завличат към него и просто не се усещаш, че отново го правиш. 
Имам предвид навика, а не секс. Странно...


За щастие, разполагам с цялото време на света, или не съвсем.
Разполагам с едно голямо нищо.
Всичко, което имам, съм получила отвън. Със себе си нося потенциал и егоизъм. Цвете и плевел.
Подозирам, че поливам по-често шибания плевел. Но няма да е все така!

Демоните в мен не искат да си отидат...
А на мен ми е още по-неприятно да ги пусна. Те ме карат да си намирам оправдания, да обвинявам, да крещя.
Живея в симбиоза с тях.

Знам, че началото винаги е най-трудно. 
Но, Боже мой, всеки ден ми е начало...

Готова съм!
Мога да се справя! 
Правя го заради себе си.
Правя го заради теб.
Ще ти пиша отново, когато всичко приключи. 
А до тогава...

Дано се гордееш с мен.

не е написал коментар за тази творба-истина!!! Сега няма да пиша към damned, а към вас прочелите и безразлично тръгналите си. Ала не останахте безразлични, заболя ви. Видяхте себе си и веднага затворихте очи. Нещо май ви парна. Съвестта ще да е. Но от текста на damned ще избягате, но от съвестта си, от Божието във вас, как ще се спасите?

"Колко сме долни! Колко грозно се държим, как хвърляме думите си като камъни и убиваме, убиваме, убиваме. Съдим без да имаме право. Възползваме се. Хитруваме. Живеем на чужд гръб. Ту сме вълка, ту сме лисицата. Хиената. Лъвът. Хищници...
Защо никога не се вживяваме в ролята на гълъба? Защо не сме надеждата, не сме новото начало, не сме дъгата след потопа?
Защо сме змията и ябълката? Защо сме греха, а не изкуплението?"

Много силно, много вярно, поради което и за мен се отнася. Разкъсващо, но и целебно.
Смущава ме тази тишина под творби-истини. Смущават ме многото коментари под писания-глазури. Вече си мисля, че ако Евангелието на Матей бе за първи път тук публикувано, щеше без коментар да остане. Не защото е тук, а защото е сега.