В земята, майко, черната. . .

Слънцето прибра лъчите си в каскета
и скри се във небето свое. Зарида.
Вятърът отмери стъпките по двора,
а крушата прекърши клони. Зашумя.


Небето черно стана
и преглъщайки дъжда си - прогърмя.
Ех, сега и буря ли...
Сърце тупти.
Едва... Едва.
 

Земята тежките си порти разтваря
и зачака да си вземе
спомени,
сълзи,
цветя.
Раздадени като за помен...


(Точни са сметките - размери 2 на 2.)
Не е гроб - звучи ми дяволско,
по-скоро зов като "ела си у дома".

Бог така си пожела - след Богородица
да вземе дядо...
С него си отиде
и от мен частица.

Огледално на небето
го положиха.
Свещичка паля ниско
под олтара.
И моля се...

В рая да си птица.

19.08.2010г.

за всички птици в рая...

Благодаря ти, damned, за този стих. Колко красиво си описала нещо, което всички в подсъзнанието си смятаме за грозно и зловещо, а то е всъщност отлитане на птица "у дома"...